В същия момент вратата се отвори и цялото семейство Мъртън се хвърли в прегръдките на пристигналите. Но нямаше време за въпроси. Под командата на встъпилия в длъжността си генерал Луис, всички се заеха да гасят пожара, който през това време се беше прехвърлил на покрива на Мъртъновата къща. Побързаха да изнесат всичко ценно оттам, но не можаха да спасят жилището — то изгоря до основи.
Когато пожарът беше изгасен, си спомниха за ранения индианец и Чарлз и Том го внесоха безчувствен в жилището на Алмагро. Той беше шестнайсетгодишен младеж и носеше сребърен обръч — знак, че е вожд или син на вожд. Цялото му облекло се състоеше от червено, превързано около бедрата пончо и обувки от конска кожа. Оказа се, че куршумът му беше счупил ръката и той бе изгубил съзнание от загубата на кръв. Докторът го свести и, докато поднасяше към устните му чаша с живително питие, произнесе на испански:
— Не се страхувай! Ти си заобиколен от приятели!
Но раненият отвори големите си очи и в отговор само поклати глава. После ги затвори отново и се изтегна в цялата си дължина, желаейки да покаже с това, че е готов да умре. Луис прегледа ръката му, превърза я и даде на ранения успокоително, което го потопи в тих, спокоен сън.
Оставиха болния сам и цялото семейство се събра в единствената оцеляла къща, построена от отпътувалите приятели. Алмагро за всеки случай върза Уелс чак до изгорелия плет и всички седнаха да слушат разказа на Джек.
— Алмагро, знаеш ли каква радостна вест ти нося? — обърна се сияещ най-напред към него Джек.
Алмагро много се развълнува и едва продума с разтреперан глас:
— Дъщеря ми…?!
— Да, аз видях Сара — тя е жива и здрава!
Гаучото закри очите си с ръце. Известно време царува мълчание. Най-после, той можа да каже:
— Благодаря ти, приятелю! Веднъж ми спаси живота, а сега ми възвръщаш и щастието… Разказвай, как направи това откритие.
— Когато оставих Мария в гората — започна Джек, — първата ми грижа беше да спечеля време, докато тя успее да се скрие. Смело излязох срещу вожда с думите: „Велики вожде! Аз не съм твой враг! Затова и ти не ми пречи да събирам пукълчета, които Бог е дал за всички ни!“ Вождът се усмихна и, изглежда, щеше да ме остави да си отида, но войните му, които, очевидно, не му се покоряваха твърде — нещо обикновено у тукашните индианци, не го послушаха и грубо ми вързаха ръцете. После един от тях ме метна пред себе си на седлото и цялата шайка смушка конете по посока за дома си.
Пътешествието ни продължи няколко дни. Нощите прекарвахме на голата земя, а храната се състоеше от сурово месо от диви бикове, убивани по пътя. На мене тази храна ми беше противна и аз се хранех с пукълчетата — добре, че диваците не ми ги взеха. Душеше ме отчаяние, макар вожда, по-човечен от едноплеменниците си, да ме успокояваше: „Не се бой, християнино, ти си мой, а аз убивам само в сражение!“
Най-сетне пътуването свърши и ние влязохме в селото, посрещнати от неописуема глъч на жени и деца и кучешки лай. Тази врява започваше да ми действа на нервите, когато вождът побърза да ме въведе в жилището си. Посрещна го млада жена. Съдейки по цвета на лицето й, тя не беше индианка. Облеклото й се отличаваше с изящество и спретнатост, което я отделяше от тълпата мърляви дивачки.
Тя ме изгледа със съчувствие и, когато мъжът й излезе, ме попита на испански, дали баща ми е гаучо и къде е къщата му? Аз й описах накратко историята на нашата колония и отчаянието, в което моето пленяване ще хвърли родителите ми.
Младата жена изглеждаше трогната. „И аз бях отвлечена от родителите си и от бащината си стряха“, каза тя. „Но диваците бяха добри към мене и аз се научих да ги обичам. Въпреки това, нито за миг не съм забравила горкия си баща и майка си, която едва ли е преживяла загубата на своята малка Сара.“
Изведнъж разбрах, че пред мене стоеше твоята изчезнала дъщеря, Алмагро. Затова я попитах: „Как се казва баща ви?“ „А нима ти, момче, го познаваш? Той жив ли е?“
В отговор й разказах, как се запознахме с тебе, Алмагро, как ти стана член на нашата община и как у тебе се зароди първата надежда, когато видя везания чепрак.
Очите й светнаха. „Колко щастливо се оказа това ми хрумване — да извеза чепрака! А как само съчувствах на Кангопол, който бе много огорчен, задето го беше загубил — тогава и не подозирах, че работата ми ще попадне в ръцете на горкия ми баща!“
Тя много плака за майка си и изказа желание да те види, но не можеше и да помисли да изостави мъжа си. „Той е много добър към мене“, казваше тя, „дори не желае да вземе друга жена, иска дъщерята на гаучото да бъде единствената господарка на неговия дом“. Освен това, е привързана към мъжа си и заради детенцето.