После тя ми съобщи, че макар да живее сред езичници, се е старала да не забравя молитвите, на които някога я е учила горката й майка. Правила била опити да убеди и Кангопол да се моли заедно с нея, но мъжът й отговорил тя да се моли по своему, а него да оставела на мира, защото неговият бог бил бог на кръвта и войната, който обичал само храбрите и след смъртта им ги заселвал в просторни полета, където дивечът нямал свършване.
Аз се постарах да опресня познанията й по вероучение и й разказах главните събития от Светото писание. Сара слушаше внимателно и после ми каза да поговоря на тази тема със Саусимиан, чичото на Кангопол — един болен старец, който беше вече дотегнал на всички. Той виждал, че смъртта му наближава и го било страх. Той не вярвал, че на него, стария и слабия, обещаваният на войните рай можел да му донесе блаженство.
Двамата със Сара посетихме нещастния старец. Наистина, той беше много отпаднал, но умът му беше бистър и бърз.
Беше ходил в миналото в градовете, докосвал се беше до цивилизацията и сега беше настроен скептично към индианския рай. Когато видях, че почвата тук е подготвена, си спомних твоите проповеди, татко, и започнах да му разказвам какво очаква християните след смъртта. В джоба ми беше мъничкото евангелие, което ми подари мистър Керизърс — Сара, която го беше спасила от крадливите дечурлига, ме помоли да му го чета от време на време. Аз прочетох от него някои неща на Саусимиан, а след мене ще му чете Сара.
Когато намислих да бягам, разбира се, не съобщих на Сара за намеренията си, защото бях уверен, че тя непременно ще каже на мъжа си. Но преди самото бягство, на едно откъснато от бележника ми листче, написах на испански: „Ще избягам при моя и твоя баща. Ела при нас, Сара, с мъжа си и сина си, но без войници. Оставям ти Словото Божие, за да четеш на Саусимиан, а ние ще се молим за всички ви!“ Листчето сложих в евангелието, което оставих на видно място и след това побързах да напусна селото. Другото вече знаете…
Алмагро беше дълбоко развълнуван от този разказ и горещо поблагодари на младежа за неговите грижи да върне дъщеря му в лоното на християнската вяра.
Луис, в желанието си да разсее гаучото от завладелите го нерадостни мисли, го помоли да разкаже, как диваците нападнали Есперанса.
— Ние рано се разотидохме — започна Алмагро, — аз седях сам с мъката си. Внезапно чух Уелс да лае яростно. Предчувствайки нещо недобро, незабавно изтичах в общата стая да приготвя оръжието. В това време Мария, която се беше сетила да се качи на своята наблюдателница, закрещя оттам: „Бързо носете вода, каците са почти празни, а виждам много факли!“ Действително, ние бяхме пренебрегнали възможността, че можем да бъдем нападнати и не бяхме помислили дори за каците. Сега всички се заловихме трескаво за работа. Едва успяхме да напълним каците с вода, когато диваците, както им беше обичая, изведнъж хвърлиха към нас факлите си. Том, който отговаряше за кожените тръби, от вълнение не съумя да насочи както трябва водните струи и плетът беше обхванат от огъня. Вятърът го отвя към къщата. Аз изтичах да помогна на Том и тъкмо се справихме, когато се разнесоха вашите изстрели. Нана се сети да удари камбаната. Във всеки случай, Господ пак не ни остави да погинем!
За по-нататъшни разговори беше много късно, поради което нашите приятели се разотидоха по леглата.
На другия ден огледаха опустошенията, които беше причинил пожарът. Оказа се, че освен унищожената част от плета с дължина от около трийсет крачки, беше изгоряла напълно и къщата, изгорял беше запасът топливо, приготвен за зимата и накрая почти всички подаръци от мисис Дълас — сандъчета, етажерки, а също така мебелите, направени с цената на толкова труд. Затова пък хранителните запаси, с изключение на известно количество „чарки“, почти всички бяха оцелели.
Като си изясниха размерите на опустошението, решиха преди всичко незабавно да възстановят оградата поради което отидоха в гората, събраха кактуси и ги насадиха. След това се заеха да възстановят постепенно и мебелите.
Пленникът вече се чувстваше по-добре — той хапна с охота хляб, но нито чая, нито бульона можа да преглътне, смятайки ги за „огнени напитки“. Затова пък сиропът от ягодов сок с мед, който домакините бяха приготвили в голямо количество, много му хареса. Младежът започна да свиква с положението си, само дето постоянно изглеждаше унил.
Девойките, в стремежа си да го развлекат, идваха често да поседят при него и да побъбрят, но на въпросите им той отговаряше кратко и без желание.
— Има ли при вас вкусни плодове и уханни цветя? — попита го веднъж Мария.