Нашите приятели, след като се увериха, че враговете наистина са напуснали местността, излязоха на чист въздух и започнаха да обсъждат положението си. А то не беше весело — предстоеше им да прекарат зимата в пещерата. Затова пък бяха съумяли да опазят хранителните си припаси, така че поне глад не ги заплашваше.
Освен това, макар цялата Есперанса да беше разрушена, оказа се, че пшеничният посев и ленът не бяха напълно унищожени. От постройките беше оцелял само параклисът, благодарение, както после се разбра, на застъпничеството на Пол, който бе заплашил рушителите с отмъщението на християнския Бог, ако посегнат на Неговото жилище. От животните, кокошките се явиха сами, а кравите и мулетата намериха да пасат спокойно недалеч. Последните побързаха да закарат в долината пред новата пещера.
Измина цял месец, през който нашите приятели успяха напълно да се примирят с пещерния си живот — осветявана и отоплявана от непрекъснатия голям огън, за който не жалеха гориво, пещерата се оказа съвсем не мрачна и неприветлива. Напротив, скоро се настаниха в нея напълно удобно. Животът течеше тук също така, както и вкъщи: женската половина на колонията се занимаваше с домакинска работа или тъкане на лен и козина, а мъжете правеха мебели за бъдещата постройка. Освен това, те постоянно ходеха на старото пепелище — разчистиха градината, подновиха плета, засяха нови участъци на нивите…
Една вечер край входа на пещерата се разнесе познат вой и лай. Когато повдигнаха камъка, който преграждаше достъпа, вътре се вмъкна Уелс и като луд започна да тича наоколо, да се хвърля към всички и да се умилква, скимтейки от радост. Веднага след него, за учудване на приятелите ни, се показа покръстеният Пол. Индианецът отначало мълчеше, с видимо отвращение гледаше високите сводове на пещерата — тъй противни на волния син на пампасите, после заговори с горчивина:
— И тъй, Пол пропъди приятелите си в това мрачно жилище! Защо християните бяха толкова добри към него! По-добре щеше да е да го бяха оставили да умре — тогава те и досега биха си живели спокойно в своите жилища! А Пол им донесе само скръб и разорение! Дали те след всичко това отново ще му протегнат ръка и ще го нарекат свой приятел?
Колонистите, разбира се, побързаха да успокоят горкия младеж, като му заявиха, че ни най-малко не го обвиняват за станалото и потвърдиха приятелските си чувства към него.
Пол през това време беше израснал много.
Дълбоко трогнат от приема на приятелите си, той разказа за събитията в неговото село след разрушаването на Есперанса.
— Аз ги заплаших с гнева на християнския Бог, но майка ми, храбра по дух жена, отвърна: „Похода срещу християните исках аз! Нека и наказанието Божие се струпа на моята глава!“ И какво последва? На връщане тя се качи на благородния Памперо. Когато конят почувства на гърба си друг човек, той стисна юздата със зъби и като бесен хукна из степта. Аз с ужас смушках своя след него, макар майка ми да беше отлична ездачка. И ето че внезапно Памперо се препъна, падна и с цялата си тежест притисна майка ми. Когато отидох при нея, тя беше вече в безсъзнание, едната й ръка и единият й крак бяха счупени. Аз я свестих, завързах счупените й крайници и й предложих да препусна с коня за лекаря на белите, който ме лекува мене, но тя ме спря: „Ръката на смъртта легна върху ми — каза тя — и аз я чувствам, а твоя приятел нашите войни биха го убили. Но нима и майката на благородните касици трябва да умре позорно за това, че не иска да се покори на християнския Бог? Кажи, Бисонти!“
Тогава си спомних вашите наставления и започнах да й говоря за християнския Бог и за оня рай, който очакваше вярващите в Него. Но могъщият й ум дълго се бори с надвиващите го съмнения. Колкото повече обаче отслабваше тялото й, толкова повече духът й се изпълваше с просветление. Най-сетне нейната гордост бе сломена, тя се призна за недостойна пред Бога и със смирение Му поиска прошка. Преди смъртта си повика старците на племето и им каза, че е много щастлива, задето е познала истинския Бог. Но те само се изсмяха в отговор, вземайки думите й за бълнуване. Тогава тя поиска, под заплахата с ужасни небесни наказания, да й обещаят, че никога няма да нападат белите хора. Цялото племе се закле, че ако не бъде предизвикано от вас, никога няма да ви нападне.
Когато настъпи последния й час, жените плачеха и ми казваха: „Касик, когато дойде смъртта за нас, доведи християнския Бог, за да умрем и ние така тихо като нея!“
Много дни прекарах в скръб по умрялата, накрая казах: „Братя! Аз ще отида и ще ви доведа Божия служител! Нека той ви произнесе едно хубаво слово. Изслушайте го с почит и го пуснете с мир!“ Моето предложение им се хареса и аз възседнах Памперо, когото ми беше тежко да гледам като, макар и неволен, виновник за смъртта на майка ми, и тръгнах да ви търся. Кучето ме доведе до тези скали и ми посочи входа. А сега, драги ми отче, нека да отидем заедно в селото. Покажи на моя народ пътя към спасението!