Мисис Мъртън пребледня при мисълта, че мъжът й ще отиде при диваците, но я успокоиха, че след обръщането на майката на Пол в истинската вяра, това пътуване не е толкова опасно.
Предложиха обаче Пол да поостане ден-два, да посети Есперанса и да се запознае с плановете на колонистите за в бъдеще.
Изминаха два дни. Тази неделя те за пръв път решиха да отидат в Есперанса и всички заедно да присъстват на богослужението. На излизане от църквата ги озадачи и уплаши разнеслият се конски тропот. Но се оказа, че препускаха само два коня: на единия от тях, белия, яздеше хубав, строен касик, а на другия, едно не твърде голямо конче — някаква млада жена.
Джек веднага позна новодошлите и с викове „Сара! Сара!“ се спусна да ги посрещне.
В същото време Сара, това действително беше тя, скочи от коня и изтича при баща си, шепнеща през сълзи: „Ми падре! Ми падре!“17. А той я галеше, забравил всичките си скърби и само повтаряше: „Ниня де ми алма, естреля мия!“18.
До мъжа на Сара приближи Пол и двамата поведоха разговор. Те вече се познаваха — техните племена бяха в съюз и езикът им беше общ.
Семейство Мъртън стояха настрана, за да не пречат на срещата между бащата и дъщерята. Луис беше смутен от пристигането на неочакваните гости и не знаеше дали трябва да им съобщи тайната за тяхното скривалище. Той сподели опасенията си с Пол.
— Поискай от него честна дума да не я издава — посъветва го индианецът — и Кангопол, макар да не е християнин, никога няма да наруши даденото обещание!
Помолиха Алмагро да преговаря и касикът с пълна готовност заяви, че за нищо на света няма да издаде тайното скривалище на бащата на Сара и на неговите приятели дори на собствения си народ.
Успокоени от неговите думи, колонистите го поканиха тогава на гости и цялата дружина тръгна за пещерата — индианците на коне, а останалите пеша. Кангопол гледаше с изумление непристъпната на пръв поглед стена и още повече се смая, когато след края на пътечката видя под краката си зелената долина, където пасяха конете, кравите и ламите. А възторгът на Сара беше неописуем, когато влязоха в пещерата и тя видя колко удобно е наредено вътре. Веднага запалиха огън и започнаха да готвят обяда.
Кангопол през цялото време се държеше надменно, изразът на лицето му се смекчаваше само, когато погледнеше жена си и сина си. Въпреки навиците на дивашкия живот, честите пътувания до градовете бяха развили ума му; кървавите разбойнически набези отдавна вече не му се нравеха и той само по длъжност взимаше участие в тях. От беседите със своя гост мистър Мъртън видя, че в ръцете му се дава богат материал за проповядване на словото Божие.
На сутринта мистър Мъртън трябваше да тръгне заедно с Пол на първата си мисионерска експедиция. Решено беше с тях да отиде и Кангопол. А Сара с детето остана в пещерата, за да свикне поне малко с цивилизования живот. Преди всичко я убедиха да облече европейска рокля, после постепенно започнаха да я въвеждат в домакинството, показваха й как се доят кравите, как се хранят кокошките, как се пекат сладки, как се готви супа, учеха я да шие и тъче.
Не изминаха и три дни и Сара вече напълно се запозна с навиците на новите си приятелки.
Да напусне Кангопол отказа решително, но се надяваше, че той скоро ще приеме християнството заедно със сина си. За всеки случай намериха и подходящи имена: за Кангопол — Педро, а за сина му — Алберто.
За предстоящото тържество — решено беше да устроят голямо угощение — наредиха на ловците да убият повече зайци и яребици. От Есперанса донесоха пшенично брашно и мед. Нана незабавно започна приготовленията.
Време обаче имаше още твърде много, затова почти всяка вечер се отдаваха на забавления. Джек свиреше с цигулката си, другите танцуваха. Понякога разговаряха. Описваха на Сара градския живот, а тя от своя страна — дивия, напълно свободен живот на индианците. При един такъв разговор Джек, между другото, научи, че скоро след неговото бягство старецът Саусимиан умрял тихо и спокойно като истински християнин.
Изминаха три дни. Времето се развали. Небето се покри с мрачни облаци, заваля дъжд. Внезапно вечерта пред входа се чу радостното скимтене на Уелс (когото мистър Мъртън беше взел със себе си).
— Татко, татко! — завикаха момчетата и щяха да се спуснат да отместят входния камък. Но предпазливият Луис ги спря — мистър Мъртън го очакваха след не по-рано от седмица, а такова едно скорошно завръщане се стори на доктора подозрително.