Индианците гостуваха още няколко дни, през които помогнаха на нашите приятели в лова и запасяването с месо, което трябваше да се суши и осолява за зимата. Накрая колонистите останаха сами. Пак се заредиха всекидневните грижи и работи. Без да губят време, от Есперанса пренесоха запаса от пшеница и царевица, свещите, сапуна, картофите… После, успокоени от запаса храни, взеха да мислят за фуража на добитъка. Решено беше преди всичко да направят някакво помещение за подслоняване на добитъка в лошо време. За тази цел изградиха две дълги постройки, от които краят на едната стигаше до самия вход на пещерата. Тези постройки бяха направени от плетени клони, измазани с глина и покрити с листа и мъх. Здрава врата на ремъчни закопчалки преграждаше достъпа на дивите зверове.
Скоро след това Луис предложи на момчетата да изследват целия лабиринт от пещери, простиращи се зад тези, в които се бяха разположили те. Момчетата се отзоваха с възторг на тази покана и след като взеха свещи, тръгнаха на оглед. По някое време изследователите се натъкнаха на поток, който си беше пробил път в камъка и излизаше някъде в долината. Това откритие беше много важно, защото даваше възможност постоянно да разполагат с прясна вода, дори и през зимата, когато потоците в долината могат да замръзнат. В сравнение с тази находка, втората не беше от такова значение — впрочем, в друго време и при други обстоятелства тя би предизвикала горещи възторзи. Работата се състоеше в това, че нашите приятели намериха една буца самородно сребро, тежко около три фунта. Но защо им беше сребро? То само задоволяваше тяхната любознателност и Луис обяви, че той отдавна е подозирал, че техните обширни пещери са изоставени сребърни рудници, разработвани от испанците по времето когато техните владения се простирали от двете страни на Андите.
Сега обаче, нашите приятели нямаше за какво да използват среброто. Но, като спомен за своето откритие, момчетата разтопиха намерения самороден къс и направиха от него две тасчета, примитивна изработка, които подариха на родителите си.
През тези дни времето започна да се разваля. Заваля сняг и скоро долината се озова под покривка, чиято дебелина достигаше до пет фута. Времето се задържа такова цял месец, така че и дума не можеше да става за лов. Най-сетне небето се проясни и нашите приятели, на които вече омръзна да седят в пещерите — а и соленото месо граняса — с наслада изскочиха на свобода.
В степта нямаше сняг, но въздухът беше мразовит. Ловците скоро видяха цяло стадо рогат добитък и препуснаха да го пресрещнат. Внезапно един огромен бик, водач на стадото, изрева, наведе страшните си рога и се спусна към коня на Том. Ловците дадоха залп и бикът беше убит, но преди смъртта си той все пак успя да забие рогата си в корема на коня. Животното се изправи на задните си крака и, падайки на гърба си, притисна ездача. Наложи се да го застрелят, за да го избавят от напразни мъки. Но и за Том това падане не беше безобидно — единият му крак беше счупен.
Луис незабавно го превърза и едва успя да свърши тази работа, когато се появи друг неприятел. Това беше стадо безобразни, тъмни на цвят животни, прилични на прасета, с тънки муцуни, четинести гърбове и почти без опашки. Известни са под името пекари и макар да не са особено големи, за ловците са много опасни поради отчаяната си храброст, търпение и упоритост при преследване на неприятеля. Пекарите, очевидно бяха силно раздразнени от нещо, защото, щом съгледаха нашите приятели, се спуснаха със страховито грухтене и започнаха да им хапят краката. Животните щяха зле да си изпатят, а заедно с тях и ловците, ако на помощ не бяха успели да им се притекат Алмагро и Чарлз, които също ловуваха наблизо. С общи усилия съумяха да се разправят с неприятеля, оставяйки на място няколко трупа. Този благоприятен резултат се дължеше на обстоятелството, че пекарите не бяха много — ако стадото беше по-голямо, работата можеше да свърши твърде печално за нашите приятели.
След като събраха шестте трупа на падналите врагове и ги качиха на конете си, ловците вдигнаха Том на седлото и тръгнаха за вкъщи, където предадоха ранения на грижите на сестрите му.
Времето отново се развали. Денем често валеше пороен дъжд или мокър сняг, а нощем замръзваше. Том благополучно се поправяше, но разбира се трябваше още да лежи в пещерата; другите също седяха тук, тъй че нямаше за какво да завижда.
Така мина зимата. След това слънцето започна да грее, снегът взе да се топи, показа се зелена трева и добитъкът беше пуснат на свобода.