Докато водехме тези преговори и се готвехме за пътуване, се завърна Хенри от Англия. Тогава намерихме двама благонадеждни водачи, натоварихме двайсет мулета с всичкото си имущество и тръгнахме да минем отново Кордилерите. Водачите благополучно ни бяха превели през снежните върхове и ние вече виждахме обширните като океан пампаси, когато в един тесен проход внезапно срещу ни изскочиха шайка диваци. Не бяха повече от дузина и ако беше на открито място, ние с нашето оръжие лесно щяхме да се разправим с тях. Но в клисурата, където не можеха да вървят в редица повече от трима, човек трудно можеше да нападне. Въпреки това, ние твърдо решихме да си пробием път и, стреляйки в конете на разбойниците, препуснахме напред. Челото на кервана успя благополучно да излезе на пътя, но задната му част, в това число и десетте мулета, на които беше натоварено най-ценното ни имущество, попадна в ръцете на неприятеля, а двамата водачи изгубиха живота си.
Останали почти без нищо, а най-главното — лишени от водачи, ние заскитахме напосоки и скоро съвсем се заблудихме в лабиринта от планини и скали. Най-сетне, след като се изкачихме на един връх, видяхме клисура с течаща през нея рекичка. Стори ми се, че ако успеем да отидем до рекичката и вървим по течението й, тя в края на краищата все ще ни изведе някъде… И тъй, с голяма мъка слязохме в долината, разхладихме се на брега с вода и тръгнахме по течението. Неочаквано обаче рекичката се изгуби под една висока скала! Какво да правим? Да се изкачим горе с натоварените мулета беше немислимо, единствено трябваше да намерим някакъв излаз от долината и ние започнахме да я обикаляме. Но отвсякъде ни обграждаха непристъпни скали. Така скитахме из долината две денонощия, без да намерим изход. Накрая бяхме се спрели да починем пред една тъмна вдлъбнатина, когато едно от пасящите наблизо мулета неочаквано потъна пред очите ни. Не исках да го изгубя, затова помолих Джо да слезе и да избави животното… Останалото вече знаете.
Нашите приятели поблагодариха за разказа и на свой ред описаха на гостите събитията, разиграли се в Есперанса след тяхното отпътуване.
На другата сутрин махнаха камъка, закриващ входа на пещерата, изведоха гостите в малката долина, където се качиха на конете и отидоха в колонията. При преминаването на току-що придошлата река взеха решение да направят временен мост за улесняване на съобщенията.
Мисис Дълас искрено се просълзи, когато стъпи в развалините на толкова скъпата в спомените й къща, и започна да моли мъжа си по-скоро да се заловят за работа.
Нашите приятели сами горяха от желание по-скоро да се преселят от пещерата под покрив, ето защо незабавно изработиха план за предстоящите работи и разпределиха силите си. Преди всичко направиха моста от три прехвърлени през реката стълба със заковани напряко върху тях цепеници, а по-късно, за безопасност, към примитивния парапет прибавиха и ограда. След това се заеха с кирпичената стена. Един от рудокопачите, Джем, се оказа отличен каменоделец, а Джо — майстор столар и строител. Когато издигнаха стената на четири фута височина, спряха строежа й за известно време и се заеха с къщите. До входа в оградата бяха разположени и снабдени с необходимата покъщнина три малки къщички — една за Джем Андерсън и жена му Исабел, чилийката, другата — за Джо и жена му Мери, а третата — за Алмагро и Джон. С След това изчистиха от обгорелите останки къщата, където преди бяха живели съпрузите Дълас и тъй като външните стени се оказаха неповредени, ремонтът не отне много време. Направиха дъсчен под, поставиха стъклени прозорци и железни печки, които Дълас бяха докарали от Чили. Вътрешността на къщата, под грижите на мисис Дълас, бе украсена с килимчета, завеси и разни дреболии, оцелели от грабежа.
Накрая пристъпиха към построяването и на голямата къща, също с измазани стени. Цялото помещение се разделяше на няколко стаи, най-голямата от които служеше за салон и трапезария, друга — за кухня, където изградиха голяма зидана печка, а останалите, по-малки — за спални. И в тази къща поставиха дъсчен под и стъклени прозорци.