След пристигането си в жилището всички взеха участие в одирането и почистването на гуанакото. Нана опече месо и гладните пътници се спуснаха върху него, като пийнаха и чай с мляко. На болния също дадоха от това питие, което му беше съвършено непознато, и то много му хареса. После запознаха непознатия с положението, а той, със свойствената на испанците любезност, помоли гостите да смятат дома му и целия му имот за своя собственост. След това, по настояване на доктора, той взе още веднъж успокоително, но преди да заспи, помоли Нана да издои женската лама, която на няколко пъти доближаваше къщицата с жално блеене.
Къщата на гаучото, както наричат в Южна Америка живеещите в диви условия испански потомци, при цялата си сиромашия, представляваше за пътниците надеждно убежище в тази бурна нощ и те със задоволство се изтегнаха на одеялата си да нощуват.
Сутринта всички се събудиха бодри и весели. Болният също изглеждаше добре и можеше да отговори на зададения му въпрос, какво го е накарало да се крие в тази дива и безлюдна пустиня.
— Принуден съм да се крия тук от врагове — започна той разказа си. — Враговете направиха живота ми мрачен и безрадостен като дълга зимна нощ.
Наричам се Алмагро. Моя родина са онези обширни равнини, известни под името пампаси. Ние сме от рода Валдивия, първите завоеватели и цивилизатори на Чили. Баща ни много ни разказваше на мен и брат ми Педро за храбростта на този славен предводител, който с шепа смелчаци покорил цялата страна, като прекосил Перу от край до край, до южната граница на Чили. Дори отчаяно храбрите араукани не могли да противостоят пред доблестта на Валдивия и били принудени да признаят неговото господство.
Като раздавал завладените земи на своите сподвижници, Валдивия подарил и на нашия прадядо, негов роднина, богата част на изток от Андите, където скоро била създадена цветуща колония. Обаче южните, още непокорени индиански племена, разярени от жестокостта на испанските управители, решили да не оставят на спокойствие колонистите и малко по малко напълно опустошили колонията. Оцелелите от изтребването малко на брой семейства, в това число и нашето, трябвало да бягат в пампасите и там, в гъсталаците, да се крият от своите неумолими врагове.
Те, горките, живеели в голяма беднота. Жилищата им били разхвърляни из пампасите ниски къщици, плетени от клони, покрити със слама и обиколени с прасковни дървета. Такава къщурка, съвършено отстранена от другите жилища, имахме и ние. Изглеждахме съвсем откъснати от всякакво общуване със света. Но баща ми, който се страхуваше от индианците, се беше погрижил да загради къщицата и двора с непроходима ограда от бодливи кактуси.
Ние живеехме бедно, но не гладувахме: садяхме царевица, имахме си кон. Баща ми опитоми няколко лами, които ни даваха мляко и козина, от която мама тъчеше дрехи.
Баща ми ни учеше двамата с брат ми да яздим, да стреляме с пушка, освен това — да четем и пишем, а мама ни научи да свирим на китара.
Мир и съгласие царуваше в нашето семейство. Но от един момент нататък баща ми взе да ходи замислен и угрижен, докато веднъж — о, как добре помня този злочест ден! — връщайки се от лов, бледен и уплашен, завика: „Индианци! Да бягаме!“ Ние започнахме бързо да събираме най-необходимото от покъщнината, а в това време татко разказваше, че той отдавна бил забелязал следи на индианци и днес видял и тях самите. През това време едва бяхме събрали някои неща; оставаше само да се качим на конете, когато внезапно един писклив, пронизителен вик процепи въздуха. За минута оградата ни пламна от всички страни и цяла тълпа дяволи обградиха къщицата. Мама падна в несвяст. Баща ми се наведе да й помогне, но в този миг един удар с нож го остави на място. Брат ми Педро, който се застъпи за баща ни, беше постигнат от същата участ. Мене, тъй като бях най-малък, ме пощадиха, но ме взеха в плен.
След дълго и опасно скитничество из планините индианците ме закараха в селото си. Аз попаднах при вожда Кадегуала, под чиято власт бяха няколко араукански племена, живеещи в подножието на Андите. Той беше човек с благородна, войнствена външност. Аз неволно му се любувах, когато тръгнеше загърнат в дългите дипли на скъпото си пончо, с изкусно изтъкани по него пъстри цветове и разкошни дълги ресни.
— Кажете, моля ви се, Алмагро — намеси се Матилда, — какви са къщите на арауканите и как живеят?
— Нашата къща беше покрита със слама и измазана с глина — това беше най-хубавата сграда в цялото село. Тя беше разделена на две отделения: едното служеше за спалня, която чрез преградки от тръстика се делеше на няколко помещения, а другото — приемна; в нея имаше хубави рогозки, килими и ниски маси. В отделна къща се помещаваше кухнята, снабдена с комини, глинени тенджери, гърнета и кошници. Чашите и паниците бяха също такива, а за лъжици служеха мидени черупки. Храната беше доста разнообразна: хранехме се с мляко, пшеница, картофи, тикви; за месо, да не говорим — то беше в изобилие, имаше дори и домашни кокошки. И помня как на нас с Кариелпа, мъничката дъщеря на вожда, неведнъж ни се беше случвало да плачем, когато колеха някоя наша любимка…