Цивилните дрехи, които бяха успели да стигнат до мините, се изземваха по-късно. Спомних си как ме събудиха през нощта — бараките се претърсваха всеки ден, всеки ден отвеждаха нови хора. Седях на наровете и пушех. Нов обиск — за цивилни дрехи. Нямах такива — всичко бе останало в магаданската баня. Но другарите ми имаха. Това бяха безценни съкровища, символ на друг живот — изгнили, парцаливи, с незакърпени дупки — нямаше нито време, нито сили за кърпене — но все пак им бяха скъпи.
Всички стояха до местата си и чакаха. Следователят седеше до лампата и пишеше акта — акт за обиск, за изземване — така му викат на лагерен език.
Седях на нара и пушех спокойно, без да се възмущавам. С единственото желание обискът да свърши по-бързо и да мога да заспя. Но видях как дневалният ни, казваше се Прага, започна да сече с една брадва собствения си костюм, обувките си, късаше на парчета чаршафите.
— Само за партенки. Само за партенки ще ви ги дам!
— Вземете му брадвата — развика се Следователят.
Прага хвърли брадвата на пода. Обискът спря. Вещите, които той късаше, режеше и унищожаваше, си бяха негови, все още негова собственост. Не бяха успели да ги запишат в акта. Когато видя, че не го спират, Прага пред очите ми направи на парцали всичките си цивилни дрехи. И пред очите на следователя.
Това беше преди година. И ето — пак.
Всички бяхме развълнувани, възбудени, дълго не можахме да заспим.
— За нас няма никаква разлика между криминалните, които ни ограбват, и държавата — рекох.
И всички се съгласиха с мен.
Пазачът Скоросеев отиваше на дежурство около два часа по-рано от нас. Под строй, по двама — това позволяваше пътеката през тайгата — стигнахме до канцеларията, обзети от гняв, обидени — наивното чувство за справедливост живее някъде много дълбоко в човека и може би е неизкоренимо. Защо да се обиждаме? Или да се ядосваме? Да се възмущаваме? Та този проклет обиск бе един от хилядите примери за това. В дъното на душите ни нещо клокочеше, то бе по-силно от волята ни, по-силно от житейския опит. Лицата на арестантите бяха потъмнели от гняв.
На прага на канцеларията стоеше началникът ни Виктор Николаевич Плуталов. И неговото лице бе почерняло от гняв. Малката ни колона спря пред кантората и на часа ме извикаха в кабинета на Плуталов.
— Значи казваш, че държавата е по-лоша от криминалните, така ли? — погледна ме той изпод вежди, като хапеше устните си и с мъка се наместваше на дървеното столче зад писалището.
Мълчах. Скоросеев! Като нетърпелив човек господин Плуталов не бе прикрил доносника, не бе изчакал час-два! Или тук имаше нещо друго?
— Не ме интересува какво си говорите. Но след като ми докладват или как му викате? Пеят ли?
— Пеят, гражданино началник.
— Или може би тропат?
— Тропат, гражданино началник.
— Заминавай на работа. Готови сте сами да се изядете помежду си. Политици! Световен език. Всички се разбират помежду си. Нали съм началник — трябва да предприема нещо, когато ми пеят…
Плуталов се изплю яростно.
Мина седмица и отпътувах с поредния етап от проучвателната група, от благословената проучвателна група — за голямата мина, където още първия ден застанах вместо кон на египетския рудан — да тикам с гърди лоста.
Скоросеев остана в проучвателната група.
Имаше концерт на лагерната самодейност и пътуващият актьор-конферансие обявяваше поредния номер от програмата, сетне отърчаваше в стаята на артистите — една от болничните стаи — да повдига духа на неопитните изпълнители. „Концертът върви добре! Добре върви концертът“ — шепнеше той на ухото на всеки участник. „Добре върви концертът“ — съобщаваше той гръмогласно и наперено се разхождаше из стаята, като бършеше с някакъв мръсен парцал потта от челото си.
Всичко беше както при знаменитостите, а самият пътуващ актьор преди, на свобода, беше голям актьор. Някой с много познат глас четеше на сцената разказа на Зошченко „Лимонада“. Конферансието се наведе към мен:
— Дай да запаля.
— Запали.
— Не е за вярване — внезапно рече той, — но ако не знаех кой чете, бих си помислил, че е онзи мръсник Скоросеев.