— Скоросеев ли? — разбрах чии интонации ми напомняше гласът от сцената.
— Да. Ами че аз съм есперантист. Разбра ли? Световен език. Не някакъв си „бейсик инглиш“. И съм осъден заради есперантото. Член съм на московското дружество на есперантистите.
— По петдесет и осми, алинея шеста? За шпионаж?
— Че как иначе.
— Десетачка ли?
— Петнадесет.
— Ами Скоросеев?
— Скоросеев беше заместник-председател на дружеството. Тъкмо той продаде всички ни, направиха ни досиета…
— Един такъв дребничък, той ли е?
— Ъхъ.
— А къде е сега?
— Не знам. Бих го удушил със собствените си ръце. Моля те като приятел — с актьора се познавахме от около два часа, не повече, — ако го видиш, ако го срещнеш, направо го удари по муцуната. По муцуната — и половината от греховете ще ти бъдат простени.
— Чак пък половината…
— Половината, половината.
Но този, който четеше разказа на Зошченко, вече излизаше на сцената. Не беше Скоросеев, а слабият, дълъг като върлина, приличащ на великия княз от рода на Романови — цял барон, барон Мандел — потомъкът на Пушкин. Останах разочарован от този потомък на Пушкин, а конферансието вече извеждаше на сцената следващата жертва. „Над морето посивяло вятър облаци събира…“
— Слушайте — зашепна баронът, като се наведе към мен, — нима това е стихотворение? „Вятър вие, гръм трещи“? Истинските стихове не са такива. Страшно е да се помисли, че по същото време, през същата година, ден и час Блок е написал „Клетва с огън и мрак“, а Бели — „Злато сред лазур“…
Завидях на щастието на барона — че може да се разсее, да избяга, да се скрие в стиховете. Не умеех да правя това.
Нищо не беше забравено. И бяха минали много години. Пристигнах в Магадан след като ме освободиха, опитвайки се да се освободя истински, да преплувам това страшно море, по което преди дванадесет години ме бяха докарали в Колима. И макар да знаех колко трудно ще ми бъде в безкрайните скитания — не исках дори за час да остана по своя воля на проклетата колимска земя.
Парите едва щяха да ми стигнат. Попътен камион — по рубла за километър — ме докара вечерта в Магадан. Градът бе потънал в бял мрак. Имах познати тук. Би трябвало да имам. Но в Колима познатите се търсят денем, а не през нощта. Нощем никой няма да отвори дори ако чуе познат глас. Имах нужда от покрив, от одър, от сън.
Стоях на автогарата и гледах пода, целият покрит с тела, багаж, чували, сандъци. В краен случай… Само че тук бе студено като навън, около минус петдесет. Ламаринената печка не се палеше, а вратата непрекъснато се отваряше и затваряше.
— Май се познаваме?
Зарадвах се дори на Скоросеев в този страшен студ. Стиснахме си ръцете, без да сваляме ръкавиците си.
— Да вървим, ще пренощуваш при мен — имам си своя къща. Нали отдавна ме освободиха. Построих я на кредит. Дори се ожених — Скоросеев се разсмя с цяло гърло. — Ще пийнем чай…
И беше толкова студено, че се съгласих. Дълго се влачихме нагоре-надолу из среднощния Магадан, потънал в студена мътно-бяла мъгла.
— Да, построих си къща — разправяше Скоросеев, докато пушех и си почивах, — с кредит. Държавен кредит. Реших да свия гнездо. Северно гнездо.
Напих се с чай. Легнах и заспах. Но спах лошо въпреки многото път, който бях изминал. Нещо не беше наред във вчерашния ден.
Когато се събудих и след като се измиха запалих цигара — разбрах с какво не ми харесваше вчерашният ден.
— Е, ще тръгвам. В града живее един мой познат.
— Оставете тук куфара. Когато намерите познатия си — ще се върнете да си го вземете.
— Не, не си заслужава втори път да се катеря дотук.
— Да бяхте останали при мен. Все пак сме стари приятели.
— Да — рекох. — Довиждане.
Закопчах късия си кожух, взех куфара и вече бях хванал дръжката на вратата.
— Ами парите? — рече Скоросеев.
— Какви пари?
— За леглото, за нощувката. Това не е безплатно.
— Моля да ме извините. Забравих — казах, оставих куфара на пода, разкопчах кожуха си, напипах парите в джоба, платих и излязох в жълто-бялата дневна мъгла.