Почука отново и на смесената светлина от светкавицата и прожекторите му се стори, че стената поддава на натиска. Натисна я внимателно с длан и тя наистина потъна под пръстите му. Чу се звук като от трошащи се костици и част от стената, широка трийсетина сантиметра и петнайсетина висока, се откърти и падна на пода. Откри се малка ниша, в която слабо блещукаше нещо.
Маклейн отново извади фенерчето, включи го и насочи лъча към дупката. Върху сгънато парче пергамент лежеше тънка сребърна табакера, а зад нея, в стъкленица като експонат в кабинет по биология, плуваше човешко сърце.
5.
— Това ли сме заслужили?
Навъсения Боб крачеше покрай стените на килерчето, което получиха за кабинет по случая, и мърмореше. Маклейн стоеше безмълвен в средата на помещението. Поне имаше прозорец, макар че гледаше към гърба на други части от сградата. Върху бялата дъска срещу него още се виждаха бележки от предишни разследвания. Отдавна забравени имена, оградени и задраскани. Който и да ги беше написал, бе отнесъл със себе си както маркерите, така и гъбата за изтриване. Имаше и две масички: едната свряна под прозореца, а другата разположена в средата на стаята. Столовете също бяха заминали някъде.
— Не е зле. — Маклейн потътри крака по мръсния килим и се облегна на единствения радиатор. От него струеше топлина въпреки слънцето отвън, което изпепеляваше улицата. Опита се да завърти термостата на нула, но крехката пластмаса се счупи в ръката му. — Все пак май ще трябва да направим нещо по въпроса с удобствата.
Разсея го почукване по вратата. Маклейн я отвори и видя млад мъж, който крепеше на коляното си няколко кутии, докато се опитваше да достигне с ръка дръжката. Беше облечен в чисто нов костюм, а лъснатите му обувки направо отразяваха светлината. Току-що избръснатото лице сияеше като кръгла розова месечина, светлорижата коса бе подстригана толкова късо, че наподобяваше следобедния мъх по страните на тийнейджър.
— Инспектор Маклейн?
Маклейн кимна и посегна да вземе най-горната кутия, преди съдържанието й да се е разпиляло на пода.
— Детектив Макбрайд — рече младият мъж. — Главен инспектор Макинтайър ме изпрати да ви помагам в разследването, сър.
— Кое от всички?
— Ами… тя не уточни. Каза само, че ще ви трябва помощ.
— Добре, не стой на вратата, защото ще избяга топлото. — Макбрайд влезе, а Маклейн стовари кутията на по-близката от двете маси.
— Няма столове — констатира детективът.
— Слава на Нейно Величество, изпратила ни е изключително наблюдателен свой служител — отбеляза Навъсения Боб. — Нищо не му убягва.
— Не обръщай внимание на сержант Леърд. Той ти завижда, че си толкова млад.
— Ами… добре — заекна Макбрайд.
— Имаш ли си малко име, детектив Макбрайд?
— Ъъъ… Стюарт, сър.
— Добре тогава, Стюарт, добре дошъл в екипа. Казвам го от името на двама ни.
Младежът премести погледа си от Маклейн върху Навъсения Боб, после обратно. Леко отвори уста.
— Е, не стой като цапнат с мокър парцал. Тичай да намериш няколко стола.
Навъсения Боб почти изрита детектива от стаята и затвори вратата зад него, преди да се изхили гръмогласно.
— Не го тормози. Боб. И без това няма да получим друга помощ. Този е добър. Или поне би трябвало — дипломирал се е с отличие.
Маклейн отвори една от кутиите, измъкна дебел наръч папки и ги сложи на масата. Това бяха неразкрити обири от последните пет години. Въздъхна. Последното нещо, което искаше, беше да се зарови в безкрайните доклади за откраднати дреболии, които никога няма да бъдат намерени и върнати. Погледна към китката си и се сети, че сутринта забрави да навие часовника. Изхлузи го от ръката си и завъртя малкото месингово копче.
— Колко е часът. Боб?
— Три и половина. Знаете ли, измислили са едни модерни часовници, които работят с батерия. Нямат нужда от навиване. Защо не си вземете такъв?