— Но… но… аз бях принуден. Те ме накараха…
— Не, не са, господин Робъртс. Решението е било ваше. Имали сте всичко, но сте искали повече. Затова сега ще отидете зад решетките за много, много дълго.
Сиво, брулено от вятъра гробище, гледащо към река Форт. Лятото беше вече към края си. Дъждът се изливаше от отсрещната страна на залива Фърт, така че на малката група й беше само студено, а не и мокро. Маклейн бе приятно изненадан от бройката хора, дошли на погребението. Тук бяха детектив Макбрайд и Навъсения Боб. Тук бе и Ема. Главен инспектор Макинтайър бе намерила пролука в натоварената си програма, макар че нервно потропваше и току поглеждаше часовника си. Ангъс Кадуоладър скандално бе довел със себе си Трейси. Най-голямата изненада беше, че Клоуи Спайърс настоя да присъства. Сгушена в майка си, гледаше как пръстта покрива обикновения ковчег. Отне му известни усилия, но успя да намери гробовете на Джон и Елспет Доналдсън. И сега Маклейн наблюдаваше как погребват до тях дъщеря им Маги. Надяваше се никой да не разбере, че е платил за службата от своя джоб.
— Все още недоумявам как съумя да я идентифицираш — каза Макинтайър, докато се отдалечаваха от гроба.
— Успяхме да открием кой е изчезналият строител през четиридесет и пета. Това ни даде по-ясна представа за времето на смъртта. Списъците с изчезнали хора са доста непълни от онзи период, така че детектив Макбрайд се зарови в архивите на „Скотсмън“. Намери малка статия за изчезнало момиче. Оказа се, че майка й била камериерка в къщата на Фаркър. Проследихме рода до няколко живи роднини в Канада. Останалото оставихме на ДНК теста. — Казаното съвпадаше с истината, но само малко. Беше подметнал на Макбрайд къде какво да търси. Той самият не можеше да признае откъде е научил името на мъртвото момиче.
— Повечето детективи щяха да се задоволят със залавяне на убийците.
— Познавате ме, госпожо. Не обичам да оставям работата наполовина свършена.
— Вярваш ли го? Смяташ ли, че те наистина са заловили демон и са използвали неговата сила, за да удължат живота си?
— Трябва да се чуеш отстрани, Джейн. Разбира се, че не. Всички са мъртви, нали така? — Маклейн поклати глава, сякаш това би променило истината, която знаеше. — Такива неща като демони не съществуват.
— Но те са били толкова здрави за възрастта си.
— Е, като изключим Бърти Фаркър и Тоби Джонсън. И двамата са умрели млади. Не, останалите са живели дълго, защото са вярвали, че ще живеят дълго. Бога ми, не биха го извършили, ако не вярваха. А са се радвали на успех, защото са били родени в богати семейства и са получили възможно най-доброто образование.
— Дано си прав, Тони. Градът е достатъчно гаден и без разни свръхестествени сили да вгорчават живота на клетите ченгета.
— Гавин Спенсър умря, без да остави завещание. — Това бе подробност, която Маклейн научи от вестниците и която го притесняваше. — Никога не се е женил, нямал е семейство. Адвокатите са полудели в търсене на наследници. Всеки, който може да докаже дори много далечно родство, ще наследи милиарди. Пълна лудост. Ето колко убеден е бил, че ще живее вечно.
— Може би демоните все пак съществуват. Обаче само тук. — Джейн завъртя пръст на слепоочието си.
Стигнаха до портала на гробището и редицата от паркирани коли, които чакаха, за да отведат всеки в собствения му живот. Униформен полицай стоеше на пост до колата на главен инспектор Макинтайър, приклещена между старото ръждиво волво на Фил и мръснозеления ягуар на Кадуоладър. Яркочервената алфа ромео на Маклейн бе паркирана отстрани. Шефката я погледна с ужас, когато той я отключи и задържа вратата отворена, за да се качи Ема.
— Боже мой, Тони! Това твоя собственост ли е? — попита.
За момент Маклейн се зачуди дали го пита за колата или за Ема. След като реши, че Макинтайър не може да е чак толкова нетактична, поклати глава и с усилие сподави усмивката си.
— Не, не е моя — каза. — На баща ми е.
Стоеше в спалнята на баба си и оглеждаше тоалетката с колекцията от четки за коса, четчици за грим и фотографии. Чувалът за боклук тежеше в ръката му, полупълен с неща за изхвърляне. Останки от отдавна изживян живот. Трябваше да направи това още преди месеци, когато стана ясно, че баба му никога няма да излезе от комата, никога няма да се върне в дома си. Тя вече нямаше нужда от червило, кърпички, ментови дражета и от съдържанието на гардероба си. Както и от повечето снимки, окачени в стаята й, особено от една конкретна.