Тя висеше на стената, близо до вратата на банята. Черно-бяла, показваща двама мъже и една жена: Бил Маклейн, Естер Морисън и още един мъж. Когато я видя за пръв път, Антъни се зачуди колко малко прилича на дядо си и колко много баща му прилича на другия мъж. Колко много той самият прилича на него. Това ли бе мръсната малка тайна, която баба му бе опазила дори след смъртта си? Нещо, което беше сметнала, че може да сподели с адвоката, но не и с внука си? Какво пишеше в писмото? … ти не се превърна в човека, в когото тя се боеше да не се превърнеш. А по-късно Джетро Калъм каза: „Във вените ти тече неговата кръв“. Думи на луд или може би демон, но някак не можеше да ги пренебрегне. Е, не беше трудно да предположи какво се е случило.
Свали снимката от стената и я обърна, за да види дали на рамката й има надпис. Нищо, освен логото на фотостудиото, което я бе проявило, и адреса на отдавна изравнена със земята улица. Професионална работа — отзад бе дебело облепена с тиксо. Можеше да го разреже и да извади снимката, за да види дали на гърба й не бе написано нещо, но реши, че не си заслужава труда.
Пак обърна рамката и се вгледа отблизо в снимката. На двайсет баба му е била много красива. Седеше между двамата мъже, беше ги прегърнала през рамо, ала погледът й бе вперен в Уилям Маклейн. Другият мъж също се усмихваше, но очите му бяха студени. Устремени към нещо, което не можеше да има. Нещо, което бе готов да отнеме със сила. Или само си въобразяваше? Маклейн се отърси от мисълта, отвори чувала и пусна снимката вътре.
Благодарности
Тази книга беше писана дълго време, но никога нямаше да види бял свят, ако не беше Стюарт Макбрайд. Той ми предложи да изоставя фентъзи романите и да се пробвам в криминалния жанр, така че той е истинският виновник. Благодаря ти, Стюарт.
Длъжник съм и на Алън Гътри, който пръв ме предупреди за потенциала на електронните книги и самиздата, както и на агентката си — Джулиет Машънс, истинско малко торнадо от енергия и леопардови шарки. Благодаря и на екипа на Майкъл Джоузеф.
Много хора бяха така любезни да прочетат черновите на този роман, но особена благодарност дължа на Хедър Бейн, Кеър Алън, Джон Баръл и Лиза Макшайн. Специално трябва да спомена Греъм Кромптън, задето ми посочи очевидния факт, че вените не пулсират или туптят.
И накрая, но не по важност, благодаря на съпругата ми — Барбара, която не само ме подкрепяше през всичките тези години, а и нито веднъж не се оплака, че откраднах името й и го дадох на моя инспектор.
За въведението
„Естествена смърт“ първоначално бе кратък разказ, в края на 2006 г. публикуван в списание „Спайнтинглър“. По онова време правех първите си крачки в криминалния жанр, след като от дълги години пишех сценарии за комикси, фентъзи и фантастика. Всичко, което знаех за него, идваше от „Момчетата Харди“ и „Великолепната петорка“ в детството ми, Агата Кристи като тийнейджър, а по-късно от няколко романа на Иън Ранкин, задигнати от баща ми, когато нямах нищо друго за четене. И разбира се, ранните чернови на всички романи за Лоугън Макрий с автор Стюарт Макбрайд.
Познавам Стюарт от много време и именно той ме убеди да спра да пиша за дракони и да изпробвам нещо по-съвременно и реалистично. До този момент бях написал няколко кратки разказа с главен герой инспектор. В началото на 90-те години на миналия век го бях създал като второстепенен персонаж за комикса Година 2000.
Бидейки незапознат с криминалния жанр, нямах представа за съществуването на АПКР (Асоциация на писателите на криминални романи) и техния конкурс за дебютанти „Дебю Дагър“, докато основателят и редактор на „Спайнтинглър“ Сандра Рътън не ми спомена за тях. Бях започнал да преработвам „Естествена смърт“ от разказ в роман и идеята да участвам с него в конкурса през 2007 г. ми се стори добра.
Оценката в конкурса се дава въз основа на първите 3000 думи, придружени от резюме. Романът ми започваше също като разказа, но сметнах, че ми трябва по-шокиращо начало, което да грабне вниманието на журито. Тъй като сюжетът се върти около ритуално убийство, реших книгата да започне с описанието му, извършено шейсет и две години преди времето, в което се развива действието. И кое може да бъде по-шокиращо от това повествованието да се води от името на самата жертва?
Очевидно този подход проработи, тъй като книгата бе номинирана същата година. Трябва да призная обаче, че винаги съм изпитвал смесени чувства към въпросната сцена. Тя несъмнено е силен момент, полагащ основата на действието. От друга страна, е подробно описание в 500 думи на брутално групово изнасилване и убийство.