— Боже мой! — Маклейн запуши устата и носа си, за да избегне металната миризма на кръв и далеч по-силната на човешки изпражнения. Едната от фигурите в бяло се извърна и той разпозна градския патолог Ангъс Кадуоладър.
— А, Тони. Добре дошъл на купона. — Патологът се изправи, подавайки нещо хлъзгаво на помощничката си. — Трейси, би ли взела това?
— Барнаби Смит — каза Маклейн и пристъпи по-близо.
— Не знаех, че сте се познавали — каза Кадуоладър.
— Не бяхме близки, но се знаехме. Никога не съм идвал тук. Какво му се е случило?
— Дървеняка1 не те ли запозна със случая?
Маклейн се озърна, очаквайки да види зад гърба си старши инспектора, като потръпна пред вероятността да чуе как го наричат зад гърба му. Освен помощничката и трупа обаче в стаята нямаше никой друг.
— Всъщност не остана кой знае колко доволен, че съм тук. Мисли си, че отново искам да обера лаврите.
— А така ли е?
— Не. Просто пътувах към къщата на баба ми, когато видях колите и… — Маклейн забеляза усмивката на патолога и замълча.
— Между другото, как е Естер? Има ли подобрение?
— Не. По-късно ще се видя с нея. Ако не ме задържат по-дълго тук, разбира се.
— Чудя се какво би заключила тя при вида на тази бъркотия. — Кадуоладър посочи с окървавената си ръкавица човешките останки.
— Нямам представа, но със сигурност нещо зловещо. Всички патолози сте еднакви. Кажи ми какво се е случило, Ангъс.
— Доколкото мога да преценя, не е бил вързан, по какъвто и да е начин, което налага извода, че е бил мъртъв по времето, когато са му причинили… това. От друга страна, има прекалено много кръв, тоест сърцето му още е биело, когато е бил направен първият разрез, така че най-вероятно е бил упоен. Ще знаем със сигурност, щом излезе заключението от токсикологията. По-голямата част от кръвта е изтекла оттук. — Той посочи висящо парче кожа, опасващо шията на мъртвеца. — Съдейки по пръските по краката и встрани от стола, било е направено, след като убиецът е извадил червата. Предполагам, за да не му пречат. Основните органи са недокоснати, с изключение на далака, от него липсва голямо парче.
— В устата му има нещо, сър — обади се асистентката и се изправи, а коленете й изпукаха.
Кадуоладър извика фотографа, след което се наведе и напъха пръсти в устата на мъжа, разтваряйки челюстите му. Отвътре изтегли нещо слузесто, червено и гладко. Маклейн усети как жлъчката се надигна чак до гърлото му и едва не повърна, когато патологът вдигна органа към светлината с думите:
— Чудесно. Ето къде е бил.
Нощта вече се бе спуснала, когато Маклейн излезе от къщата. В града никога не настъпваше пълен мрак. Уличните лампи разпръскваха навсякъде своята бледооранжева, идваща сякаш от ада светлина. Поне августовският задух бе отстъпил пред нощния хлад, който му донесе истинско облекчение след отвратителната смрад в къщата. Чакълът хрущеше под краката му. Той спря и се загледа в небето с напразната надежда да види някоя звезда или да си обясни защо някой би извадил вътрешностите на стареца и натъпкал в гърлото му собствения му далак.
— Е? — Тонът не можеше да се сбърка и бе придружен от киселата миризма на стар тютюн. Маклейн се обърна към старши инспектор Дъгит. Беше се отървал от белия гащеризон и отново извадил на показ запазената си марка — огромния костюм. Дори в сумрака се забелязваха излъсканите от дългогодишно износване места.
— Най-вероятната причина за смъртта е тежка кръвозагуба, а шията му е прерязана от ухо до ухо. Според Ангъс… доктор Кадуоладър смъртта е настъпила в късния следобед или ранната вечер. Между 16 и 19 часа. Жертвата не е била завързана, а по-скоро упоена. Повече ще знаем, след като излезе токсикологичният доклад.
— Всичко това ми е известно, Маклейн. Имам очи. Разкажи ми какво знаеш за Барнаби Смит. Кой би го подредил така?
— Не познавах толкова добре господин Смит. Беше затворен човек. Днес за пръв път влизам в къщата му.