— В Централната болница?
— А, не-е. Какво да прави там? Приятеля му си е цапнал главата, затова го изпратиха набързо в къщи. А шофьора, е, той пееше с цяло гърло. В участъка е, сигурно.
— Ах, копе…
— Вие ли сте собственика на това транспортно средство? — приближи се към Етан мъж в униформата на градската озеленителна служба.
— Да, аз съм. Доктор Етан Еркхарт.
— Давате ли си сметка, — продължаваше служителя, вадейки квитанции за глоба, — че това дърво е почти двестагодишно? То е посадено от самите Основатели, историческата му ценност е огромна. А сега е разцепено на две!…
— Закачих го, Фред! — донесе се глас отгоре.
— Добре, слизай!
— …носите отговорност за нанесените вреди…
Думите на чиновника бяха заглушени от пукота на чупещите се клони, дружната въздишка на тълпата и високия усилващ се вой — антигравитационното устройство самоволно излезе от фаза.
— Ах, мамка му! — раздаде се вопъл от върха на дъба. Зрителите панически се разбягаха.
Скутера се сгромоляса с носа напред върху гранитната алея. Блестящо червеният корпус се покри с пукнатини. В настъпилата след грохота тишина Етан можеше да различи деликатното писукане на скъпия електронен механизъм, но и той скоро заглъхна.
Стъпките отекваха ясно в коридора на полицейския участък. Когато вратата се отвори, Янос трепна и се обърна.
— А, Етан. — жалостно каза той. — Днес имах кошмарен ден! Ти… ти намери ли си скутера?
— Намерих го.
— С него всичко е наред, остави това на мен. Извиках екип от гаража.
Брадатия полицейски сержант прихна, едва сдържайки смеха си:
— Може би там, на дървото, ще измъти два детски велосипеда?
— Скутера вече е долу. — лаконично отвърна Етан. — И глобата за дървото заплатих.
— За дървото?
— Да, за повредите.
— А-а…
— Е, какво се случи? — попита Етан. — Защо се заби в него?
— Ами пак тези проклети птици… — обясни Янос.
— Разбира се, птиците! Принудиха те да се снижиш рязко, така ли?
Янос напрегнато се засмя. Всички севарински птици бяха потомци на мутирали кокошки, избягали още от първите заселници и впоследствие подивели. На кокошки те вече въобще не приличаха, а малкия им размер и тегло даже позволяваха да ги заподозрат като някакъв нов вид, но като летци не струваха и пет пари. В града гледаха на птиците като на нещо неизбежно зло. Крадешком поглеждайки към сержанта, Етан с облекчение отбеляза на лицето му пълна липса на загриженост за съдбата на пернатите. Да плаща глоба и за птиците, това щеше да е твърде…
— Ъ-ъ… разбираш ли, — каза Янос, — ние си помислихме, защо да не ги подплашим малко? И значи долитаме, а те там — цял облак, и с крилата — пляс-пляс… А ние — право върху тях като пикиращ бомбардировач, бам! — Янос замаха с ръце, изобразявайки героична атака на звездолет.
През двестагодишната си история Атон не беше воювал с никого, нито веднъж. Етан успокои дишането си и преброи до десет. Твърде малко време…
— А за повдигане на бойния дух решихте първо да пийнете. Може ли да попитам, с кого?
— С Ник. — Янос сви глава между раменете си, очаквайки неизбежния взрив.
— Ясно… Предполагам, че той е дал идеята да воювате с птиците?
Ник беше приятел на Янос и предводител на всичките им авантюри. В минути на лошо настроение Етан не веднъж се питаше дали отношенията на неразделната двойка се ограничаваха само с дружбата… Но сега не беше времето да се изяснява това. Взрив не последва и силно удивения Янос отпусна рамене.
Изваждайки портфейла си, Етан вежливо се обърна към полицая:
— Колко трябва да заплатя, за да ви избавя от тази заплаха за пернатите?
— Е, ако искате незабавно да заплатите бъдещите разходи по ремонта на скутера…
Етан отрицателно поклати глава.
— На вечерното заседание на съда вече разгледаха неговия случай. — каза офицера. — Той е свободен.
— Нима? — зарадва се Етан. — Без глоби? Даже за…
— Не, глоби, разбира се, има. — И сержанта започна да изброява: — За шофиране в нетрезво състояние, за застрашаване на обществената безопасност, за нанасяне ущърб на градско имущество. И таксата за спасителните екипи…
— Ти какво, да не си получил обезщетение за уволнение? — попита Етан, бързо пресмятайки сумата и сравнявайки я с наличността в сметката на брат си.
— Е… не съвсем. — уклончиво отговори героят-въздухоплавател. — Добре, хайде да се прибираме. Главата ми се цепи.
Сержантът написа квитанцията и Янос, без да гледа, надраска отдолу името си.
Шумът на електромобила беше добър предлог да се отърве от разговор по пътя към къщи, но на Янос все пак не му провървя, понеже Етан използва времето, за да преразгледа предишните си изчисления.