Етан нервно замаха с глава.
— Нима? Та това е направо престъпление — да захвърлиш новак на станция Клайн без карта! Тук може да тръгнеш да търсиш тоалетна, а после да се заблудиш и да умреш от глад. Аха, ето човека, който търся. Ей! Дом! — тя помаха с ръка на пилота на пощенския кораб, който тъкмо минаваше през дока с преметнат през рамо спортен сак. — Не ме отминавай!
Мъжът промени курса си; недоволството на лицето му плавно се смени с изражение на човек, желаещ да се хареса, макар и малко озадачен. Той се поизпъчи и прибра корема си — Етан не го беше виждал такъв на кораба.
— Срещали ли сме се някъде, мадам?… Надявам се…
— Е, ти би трябвало да помниш — нали седеше до мен на лекциите по катастрофи цели две години. Наистина, оттогава мина много време. — Тя прекара ръка през тъмните си, късо подстригани къдрици. — Представи си дълги коси… Хайде де, регенерацията не би могла да ме промени толкова. Аз съм Ели.
Той се втренчи в нея, отваряйки уста.
— О, богове, нима това е Ели Куин? Какво си направила със себе си?
— Пълна регенерация на лицето. — съобщи тя, докосвайки бузата си. — Харесва ли ти?
— Фантастично!
— Бетанската изработка, както знаеш, е най-добрата.
— Да, но… — Дом смръщи чело. — Защо? Ти и така беше доста поносима за гледане преди да избягаш при наемниците. — Той се ухили така, като че ли тайно я е смушкал в ребрата, макар и ръцете му да бяха сключени зад гърба, като на момче пред витрината на сладкарница. — Или внезапно си забогатяла?
Тя отново докосна лицето си, но вече не така радостно.
— Не. Не съм станала пират. Просто се наложи да го направя. Преди няколко години ме улучи плазмен лъч в едно сражение, близо до Тау Верде. Някак смешно беше да ходя насам-натам без лице, затова адмирал Нейсмит, който не обича половинчатите решения, ми купи ново.
— А… — разбиращо каза Дом.
Етан не се вълнуваше много от загадъчните тънкости на женската красота, но съчувстваше напълно искрено на непознатата: всяко плазмено изгаряне е ужасно, а тогава тя навярно е била на косъм от смъртта. Той отново започна да разглежда лицето й, но вече с професионален интерес.
— А нима не беше с момчетата на адмирал Озер? — попита Дом. — Това е неговата униформа, нали?
— А… Разрешете да се представя. Командир Ели Куин, от флота на „Наемниците на Дендарии“, на вашите услуги! — Тя кимна по военному, леко изчервявайки се. — Дендарийците присъединиха флота на Озер към своя, заедно с всичките хора, запазвайки униформата. Честно казано, едва оттогава светът започна да се открива пред мен. Но аз за пръв път от десет години се връщам в къщи да си почина и смятам да извлека от това максимум удоволствие. Да се въртя около старите си училищни приятели и да им разбивам сърцата — само за да потвърдя предсказанията на онези, които казваха, че ще свърша лошо. Като говорим за лошите завършеци — струва ми се, че си оставил пътника си без карта.
Дом подозрително се вгледа в наемническия командир.
— Ти какво, искаш да ме бъзикаш ли? Летя на Атон вече четири години и ми писна всеки път да слушам вкъщи всички тези глупашки шеги!
Отмятайки глава, жената се разсмя. Смехът й летеше нагоре, разбивайки се в горните панели на дока.
— Тайната на вашата изостаналост е разкрита, атонецо. — каза тя на Етан и отново се обърна към приятеля си. — Може ли аз да го поема? Като се има предвид пола ми, няма опасност да ме заподозрат в ъ-ъ… противоестествени наклонности.
— А мен какво ме засяга? — сви рамене Дом. — Моля. А мен жена ми ме чака вкъщи. — Нарочно отстъпвайки, той заобиколи Етан отдалеч.
— Всичко хубаво! Ако нямаш нищо против, някой ден ще намина на гости, става ли? — каза жената.
Дом й кимна, малко разочаровано, и закрачи по тунела. Етан, оставен насаме с жената, едва се удържа да не се хвърли след капитана, молейки за защита. Той смътно си спомняше, че желанието за примамване винаги се е считала за една от неотменните черти на тази проклета порода. Ами ако тази харпия се е прицелила в портфейла му — цялата годишна валута на Атон? Етан с ужас се вгледа в парализатора й.
В странните очи на жената отново затанцуваха весели искри.
— Струва ми се, че сте притеснен от нещо? Не се бойте, няма да ви изям. — тя неочаквано изхъмка. — Конверсивната терапия не е по специалността ми.
В гърлото на Етан нещо избълбука. Той се прокашля и заекна с треперещ глас:
— Аз съм верен… на моя… моя Янос. Искате ли да ви покажа негова снимка?
— Достатъчна ми е и думата ви. — отговори тя. Игривото изражение на лицето й се смени с нещо, приличащо на съчувствие. — Аз наистина ви изплаших, нали? Предполагам, че досега не сте виждали жена?