По един от тунелите към Етан с усмивка се приближаваше мъж, облечен според модата на някаква неизвестна планета.
— Доктор Еркхарт? — запита той, хващайки Етан за ръката.
Етан неуверено се усмихна в отговор. И изведнъж се дръпна, готвейки се високо и възмутено да протестира: в ръката му се мушна игла. Сърцето му бясно заби, устните му се свиха треперещи, в очите му всичко заплува и вик не се получи. Мъжът внимателно го поведе към автомобила, чакащ го в тунела.
На Етан му се стори че е в безтегловност и много се надяваше, че мъжът няма да го пусне, иначе щеше да излети до покрива и ще си виси там с главата надолу, като забравен въздушен балон. Огледалния покрив на автомобила плавно се спусна над главата му…
ГЛАВА 4
Етан се съвзе в хотелска стая, далеч по-просторна и комфортна от неговата. Мислите му се точеха като струйка мед, а самият той беше в сладка, дълбока еуфория. Всичко наоколо изглеждаше толкова мило, очарователно и даже много забавно. Само някъде далеч, под сърцето, или някъде в гърлото, нещо виеше, скимтеше и отчаяно драскаше като зверче, затворено в тясна клетка. Съзнанието му безразлично отбеляза, че е здраво завързан за твърд пластмасов стол, а мускулите на гърба, ръцете и краката му горят от болка. Е, добре. И какво от това?
Далеч по-интересно беше да разглежда собственика на стаята, който се появи от банята, енергично търкащ с хавлия почервенялото си лице. Сиви очи, приличащи на късчета гранит, здраво телосложение, среден ръст — той много приличаше на човека, отвлякъл Етан, който сега седеше на хидравличния стол, внимателно наблюдавайки пленника.
Похитителя имаше толкова забележителна външност, че дори гледайки право към него, Етан не можеше мислено да характеризира чертите му. Затова пък Етан виждаше, по много странен начин, скелетът му, точно като на рентгенограма. Етан с удивление откри, че в костите на този човек има не костен мозък, а лед, твърд като камък, същия като онзи извън станцията. Интересно, помисли си Етан, по какъв начин замразения костен мозък може да произвежда червени кръвни телца? Него, като медик, това извънредно много го озадачи. Може би по вените на похитителя течеше течен азот? И все пак тези хора бяха толкова неописуемо мили, че на Етан направо му се искаше да ги разцелува!
— Той под наркотик ли е, капитане? — попита мъжа с хавлията.
— Тъй вярно, гем-полковник Милисор. — отговори втория. — Вкарах му максималната доза.
Първия удовлетворено изхъмка и метна хавлията на кревата, където внимателно бяха подредени дрехите на Етан, като и цялото съдържание на джобовете (Чак сега Етан осъзна, че е напълно гол). Отделно на кревата лежаха няколко дребни монети, гребенче, празно пакетче от стафиди, холокристала с картата на станцията и кредитната му карта.
— Провери ли ги вече? Всичко чисто ли е? — попита гем-полковника.
— Ха. Почти. — отговори „ледения“ капитан. — Вижте това.
Той взе холокристала, отвори капака и прикрепи над микросхемата електронен увеличител.
— Виждате ли тази черна точка? Тук имаше капка киселина в поляризирана липидна мембрана. При взаимодействие с излъчването на моя скенер мембраната се деполяризира и се пукна, а киселината изгори всичко. Сигурно тук е имало радиомаяк, а може би и записващо устройство. Чиста работа: микросхемата шуми — и „бръмбара“ не се чува. Той е агент, това е сигурно.
— Успя ли да засечеш приемника?
Капитана виновно поклати глава.
— За съжаление не. Веднага след като го открих, той се самоунищожи и връзката беше прекъсната автоматично. Но за сметка на това сега няма да ни проследят. Те не знаят къде се намира шпионина им.
— И кои са всъщност тези „те“? Терънс Си?
— Да се надяваме, че да.
Главният, когото похитителя нарече гем-полковник, отново изхъмка, приближи се към Етан и се втренчи в очите му.
— Как се казваш?
— Етан! — жизнерадостно отвърна Етан. — А вие как се казвате?
Но събеседника му отклони тази дружелюбна покана за общуване.
— Пълното ти име и звание.
В съзнанието на Етан нещо прещрака и той отчетливо доложи:
— Старши сержант Етан СДБ-8 Еркхарт, Трети полк, Медицинска служба, Ю-221-767, сър!
Рапортувайки това, той намигна на разпитващия (който от изненада даже отстъпи назад) и след кратка пауза добави:
— В оставка.
— Нима не си лекар?
— О, да! — гордо потвърди Етан. — От какво се оплаквате?
— Не мога да го понасям този суперпентотал! — изръмжа полковника, обърнат към подчинения си.
Капитана сдържано се усмихна.
— Да, но поне винаги знаеш, че няма да скрият нищо.
Свивайки устни, полковника въздъхна и отново се обърна към Етан.