— О, Бог-Отец! Те какво, не са ли могли да го забележат по-рано? Защо не са задали нов цикъл? Има и други желаещи в крайна сметка!
— Още не сме получили разрешението на бащата за изключването на ембриона. — Джеорос прочисти гърлото си. — Роучи му определи среща с тебе за тази сутрин.
— А… — Етан се намръщи с досада и разроши късите си черни коси, нарушавайки професионалната строгост на прическата си. — Напомни ми да благодаря на скъпия ни шеф. Каква мръсна работа още си ми приготвил?
— Е, има една генетична настройка в Б-5 — прилича на ферментен дефицит. Помислихме си, че ще искаш сам да се заемеш с това.
— Правилно сте помислили.
И началника на нощната смяна премина към обичайния доклад.
Етан едва не закъсня за срещата си с бащата на ембрион СДБ. Правейки утринната си обиколка, той влезе в репликаторното отделение, където завари дежурния техник жизнерадостно да подскача под гръмките звуци на песничката „Не спи, не спи!“. Хрипкавите пронизителни звуци на този танцувален мотив, доста популярен сред младите нехранимайковци, изригваха от стимул-говорителите. Етан заскърца със зъби: тази какафония едва ли ставаше за звукова стимулация на растежа на зародишите. А напусна отделението под звуците на плавната, успокояваща мелодия на класическия химн „Боже на нашите бащи, освети пътя ни“ в изпълнението на Обединения Братски Камерен Оркестър. Унилия техник демонстративно се прозяваше.
В другото отделение той откри блок от репликатори, чиято концентрация на токсини в обменния разтвор беше достигнала до седемдесет и пет процента. Дежурния обясни, че чака концентрацията да достигне осемдесет процента, за да замени филтрите — точно както е по инструкция. Етан убедително и находчиво му разясни в какво точно се състои разликата между минимум и оптимум и сам проследи за смяната на филтрите. Нивото се понижи до по-разумните четиридесет и пет процента.
Сигналът на секретаря прекъсна на най-интересното място лекцията, която Етан изнасяше на техника относно точния жълто-лимонен оттенък с кристален блясък, характеризиращ кислородно-хранителния разтвор в стадия на готовност. Той припряно се понесе към офисния етаж и се спря пред вратата за да поеме дъх и да реши кое ще е по-уместно: да се появи пред клиента в ролята на солиден представител на Центъра или да влезе веднага, без да го кара да чака. Най-накрая, след като въздъхна дълбоко още веднъж, Етан изобрази приятна усмивка и бутна вратата. Златния надпис на матово бялата табела гласеше: „Д-р Етан Еркхарт, зав.отдел репродуктивна биология“.
— Брат Хаас? Аз съм доктор Еркхарт. Не, не, стойте си, чувствайте се като у дома си. — добави той, когато посетителя, нервно скачайки на крака, почтително закима с глава. Чувствайки се глупаво скован, Етан го заобиколи и седна на стола си.
Мъжът беше огромен като мечка. Червено от слънцето и вятъра лице, големи и силни ръце, втвърдени от мазоли.
— Аз си мислех че сте по-възрастен. — подхвърли той, разглеждайки Етан.
Етан докосна гладко избръснатата си брадичка, но опомняйки се, бързо свали ръката си. Ако имаше брада или поне мустаци, щяха да престанат да го вземат за двайсетгодишен младеж, при неговите метър и осемдесет височина!… Лицето на брат Хаас беше обрамчено с двуседмична брада, твърде бедна в сравнение с разкошните мустаци — привилегия на родител, чакащ реда си. Уважаван гражданин…
Етан въздъхна.
— Седнете, моля. — повтори той, сочейки стола.
Мъжът седна на самия край на стола, мачкайки с нескривано вълнение шапката си. Официалният му костюм беше торбест и далеч не модерен, но за сметка на това старателно изчистен и изгладен. Етан мимоходом се зачуди колко ли време е трябвало горкия фермер да чисти ръцете си, за да не остави и най-малкия намек за мръсотия.
— И така, докторе… — започна брат Хаас, плясвайки с кепето по бедрото си. — нещо е станало със сина ми ли?
— A… нима не са ви информирали по кома?
— Не, сър. Просто ми казаха да дойда. Така че заех автомобил от общинската мотостанция и ето, пристигнах.
Етан хвърли поглед на досието, лежащо на бюрото му.
— Значи тази сутрин сте изминали целия път от Кристалните Ручеи? Дълъг път е това…
Брадаткото се усмихна.
— Аз съм фермер. Свикнал съм да ставам рано. А и нима може да е проблем, щом става дума за сина ми! Първородния, знаете… — той поглади растящата си брада и се засмя. — Е, мисля, че разбирате.
— А как се оказахте в Севарин, след като там в Лас-Сендес имате собствен Център?
— Заради СДБ. В Лас-Сендес ми казаха, че нямат нито един.