— Не беше мръсотия. Но и този глупак не е агент на Терънс Си! Смятате ли, че може да го използваме за стръв?
— Ако беше агент, — с досада каза полковника, — си струваше да опитаме, но понеже явно не е агент, не представлява каквато и да е ценност за нас. — Той хвърли поглед на хронометъра си. — Боже мой, нима сме си загубили с него цели седем часа?! Вече е твърде късно да му устройваме загуба на памет. Кажете на Окита да го изведе някъде и да организира нещастен случай.
На товарния док беше хладно. На меката светлина на прожекторите проблясваха сребърните панели на оборудването, издигащи се като острови сред гъстия мрак. Някъде отгоре смътно се различаваше причудливо преплитане на мостове и подпорни греди. Натам водеше и металната стълба, по която конвоиращите го накараха да направи няколко крачки. Таванът изглеждаше като оплетен от огромна паяжина, а тайнствени механизми висяха като изсъхнали жертви на паяка.
— Е, тук като че ли е достатъчно високо. — промърмори човека на име Окита. Външността му беше толкова неизразителна, колкото и на капитан Рау, но Окита се отличаваше от другите с твърде внушително телосложение. Той натисна Етан за раменете и го принуди да коленичи.
— Хайде, пий!
Етан се задави и в гърлото му потече изгаряща ароматна течност.
— Сега полежи, нека малко се разнесе. — посъветва го Окита, като че ли Етан имаше някакъв избор.
Етан се строполи върху мрежестото покритие и се загледа през дупките към пода, отлят от метал, далеко долу. Главата му се завъртя. Струваше му се, че пода се клати и бавно се отдалечава, някъде далеч. Неизвестно защо Етан изведнъж си спомни за разбития си скутер…
Окита се наведе над парапета и също погледна надолу, подсмърчайки.
— Падането е много интересна работа. — реши да поразсъждава той. — Случва се и два метра да стигнат за се убиеш. Но аз съм чувал за един, който паднал от триста метра и какво — оживял! Сигурно зависи от това, в какво ще се удариш. — дълбокомислено заключи той и внимателно оглеждайки дока, добави: — М-да, гравитацията е слабичка. По-добре първо да ти счупя шията. За по-сигурно.
Етан направи плах опит да се вкопчи в мрежата, но дупките се оказаха твърде малки. Във възпаления му мозък проблесна мисъл — да се опита ли да подкупи палача с бетанската валута, която похитителите отново върнаха в джоба му заедно с останалите вещи?
Но това беше само минутна слабост. Верен на дълга си, Етан реши да загине заедно с кредитната си карта. Освен това Окита изглеждаше неподкупен. Едва ли отлагаше екзекуцията, за да пребърка джобовете му. В крайна сметка неговото осакатено тяло ще бъде претърсено и ще изпратят парите обратно на Атон.
Атон. Етан не искаше да умира, той нямаше право да умира. Откъси от тягостния диалог, заседнали в мозъка му по време на разпита, терзаеха душата му. Да бомбардират Репродукционните Центрове?! Етан си представи натрошени репликатори с безпомощни зародиши, пламъци, врящи хранителни разтвори и ужаса го разтресе от главата до петите. Етан застена, но полупарализираните му мускули вече не го слушаха. Диви, нечовешки замисли — и всичко е толкова сериозно, а животът не струва нищо… Що за безумен свят бе това!…
Окита се прозя, изправи се, тежко въздъхна и за трети път погледна хронометъра си.
— Добре. — каза той. — Сега вече из твоята биохимия никой няма да се оправи. Време е да се учиш да летиш, приятелче!
С тези думи той хвана Етан за яката и го повлече към заграждението.
— Защо правите това с мен? — прошепна Етан в последен, отчаян опит да умилостиви Окита.
— Заповед. — тросна се той. Етан се вгледа в неговите мътни, неизразителни очи. Да, сега него, Етан, ще го убият само защото не е виновен за нищо…
Дърпайки Етан за косите, Окита наведе главата му над преградата. Призрачния таван, пресичан от опорни греди, се превърна в мъгливо петно. Студения край на металната ограда се впи в шията му.
Окита пъхна бутилката в ръката му, примижа, критично оглеждайки работата си и кимна:
— Нормално. — той стисна между коленете си краката на Етан, наклони се над преградата и вдигна юмрук за решителния удар.
Изведнъж мостика се поклати и затрепери. По него, задъхвайки се, бягаше жена; в ръцете си стискаше парализатор. Даже без да забави за да предупреди, тя стреля. Наистина, зарядът засегна малко и Етан, но в поредицата от неприятности тази не беше най-страшната. Всичко останало попадна в Окита, и без юмруците му да успеят да достигнат Етан, по той по инерция прелетя над заграждението.
— Ах, мамка му! — пронизително извика Куин, изпускайки парализатора и се хвърли към Окита. Но тя не успя да го хване за краката — той вече стремглаво летеше след парализатора.