— Това, което сте пропуснали, са били най-вече моите крясъци. — унило отговори Етан.
Ели видимо се смути.
— А… е, да. Не предполагах, че ще им се наложи да прибягнат към допълнителни мерки. Обикновено такива проблеми се решават с помощта на суперпентотал.
— Стръв… — промърмори той.
Ели се прокашля и седна до него, кръстосвайки крака. Тя натисна някакъв бутон и платформата се понесе във въздуха като летящо килимче. На Етан му секна дъха.
— Не, моля ви, не толкова високо! — замоли се той, опитвайки се да се хване за несъществуващата дръжка. Куин послушно снижи до скромните десет сантиметра над пода и те заплуваха във въздуха със скоростта на пешеходец.
Ели заговори бавно, внимателно подбирайки думите си.
— Гем-полковник Луис Милисор е офицер от сетагандийското контраразузнаване. Капитан Рау, Окита и още една горила на име Сети са неговия екип.
— Сетаганда? Нима тази планета не е твърде далеч оттук, та сетагандийците да имат някаква работа с… ъ… — той нерешително погледна жената, — с нас? Тоест, исках да кажа — в тази част на галактиката.
— Очевидно не е толкова далеч.
— Но кажете ми, в името на Бога-Отца, те наистина ли искат да унищожат Атон? Нима на Сетаганда властта е в ръцете на жени?
Тя не успя да сдържи смеха си.
— Не бих казала. По-скоро, това е типично мъжка тоталитарна държава. Но работата не е в това. Милисор, на практика, не се интересува нито от Атон, нито от станция Клайн. Той преследва друго. Гони… е, най-общо, това е точно онази загадка, която ми е поръчано да разгадая.
Ели замълча за кратко — на това място пътят правеше остър завой.
— Известно е, че на Сетаганда е съществувал дългосрочен генетичен проект, който е финансиран от военното министерство. Допреди три години Милисор е отговарял за безопасността на този проект. И секретността там е била безупречна. Цели двайсет и пет години никой не е успял да разбере какво точно са разработвали. Знаело се е само едно: с проекта се занимава някой си доктор Фез Джахар — талантлив, макар и не най-добрия сетагандски генетик, който изчезва от погледите точно когато започва всичко това. Имате ли представа колко е трудно да се осигури пълна секретност на изследванията през всичките тези години? Тази работа е станала смисъл на живота и за Джахар, и за Милисор.
Не е ясно какво, но внезапно нещо се е объркало. Целия проект е вдигнат във въздуха — в буквалния смисъл на думата. В една прекрасна нощ лабораторията се взривила заедно с Джахар. И оттогава Милисор със своите момчета обикаля цялата галактика, търсейки нещо — не знам какво — и трепе хората като мухи. Може да се предполага, че те или окончателно са се побъркали, или са толкова уплашени, че вече не могат да мислят логично. Впрочем, полковник Милисор не изглежда като умопобъркан, но за капитан Рау не мога да гарантирам.
— Е да, разбира се, аз не съм никакво доказателство за вас. — обидено каза Етан. Всичко пред очите му продължаваше да плува и да се върти, а мускулите му конвулсивно потръпваха.
Те стигнаха до голям люк в стената на коридора. „РЕКОНСТРУКЦИЯ“ — гласеше яркия надпис. — „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“.
Етан не успя да види какво направи командир Куин с контролния панел, но капака на люка безшумно се плъзна встрани и платформата влезе вътре. Отзад, в коридора, се чуха нечии гласове и смях. Куин побърза да затвори люка и те се оказаха в пълна тъмнина.
— Отлично. — прошепна тя, включвайки джобното си фенерче. — Никой не ни забеляза. Незаслужен късмет. Като никога остана време да направим преоценка на нещата.
Етан се огледа. Те се намираха в просторна зала с колони, декоративни решетки, мозайка и изящни арки.
— Предполагало се е, че това тук ще бъде точното копие на интериора на някакъв знаменит дворец на Земята. — обясни командир Куин. — Ел-Хамбургер или нещо от този род. Строяха го за един много богат износител, и почти бяха приключили всичко, когато изведнъж започна спор за имуществото му. Процеса продължава вече четири месеца, а двореца засега е запечатан. Можете да почакате тук с вашия приятел. Аз скоро ще се върна. — и тя отбарабани по капака на контейнера.
Етан си помисли, че за пълното щастие не достига само това, Окита да почука в отговор… Куин натисна бутона и платформата меко се отпусна на пода, след което събра всичките дунапренени подложки от седалките и ги хвърли на Етан.
— Жалко, няма одеяло. — промърмори тя. — А куртката ще ми трябва. Но ако се покриете с подложките, ще ви е по-топло.