— Е, сега кой трябва да признае грешката си? — с леко издевателство се поинтересува Милисор.
— Да-а… — едва чуто въздъхна Етан.
— Най-коварното в това малко чудовище е неговото обаяние. — продължаваше Милисор, внимателно наблюдавайки събеседника си. — Ние нарочно го направихме такъв, без още да знаем, че поради ограничеността на дара си той не може да стане агент. Впрочем, съдейки по това което той успя да сътвори, може и да сме сгрешили. Но не вярвайте на обаянието му, скъпи докторе. Той е много опасен и напълно лишен от симпатия към човешкия род, към който той принадлежи само формално, по външните си признаци…
Интересно, помисли си Етан, следва ли от това, че човешкия род е Сетаганда?
— Това момче е просто вирус, който е способен да изкриви облика на цялото човечество. Вие като доктор трябва да разбирате, че разпространението на смъртоносна инфекция изисква незабавно предприемане на ответни мерки. Нашето контролируемо насилие не е нищо повече от хирургическо вмешателство. Не вярвайте на лъжливите му разкази. Ние изобщо не сме онези касапи, които той се опитва да ни изкара.
Милисор умоляващо погледна Етан.
— Помогнете ни. Трябва да ни помогнете!
Етан зашеметено погледна вързания сетагандиец.
— Извинете… — О, Бог-Отец, нима той наистина се извинява на Милисор? — Но аз наистина не мога, гем-полковник. Аз още помня Окита. Мислех, че съм способен да разбера психологията на наемния убиец. Но Окита имаше такъв вид, сякаш просто му беше скучно…
— Окита е само един инструмент. Скалпел в ръцете на хирурга.
— Значи службата при вас превръща човека в инструмент? — от паметта на Етан изплува древното пророчество: „По делата им ще ги познаете“…
Милисор примижа: той нямаше какво да каже. Хвърляйки бърз поглед към Арата, той се поинтересува:
— И какво направихте със сержант Окита, доктор Еркхарт?
Етан също погледна към Арата, искрено съжалявайки, че сам е заговорил за това.
— Нищо не съм правил с него. Може би го е сполетял нещастен случай. Или, което е по-вероятно, просто е дезертирал. — (Или, отчитайки посмъртната участ на Окита, е заминал за десерт). Етан побърза да прехвърли разговора на друга тема. — Във всеки случай аз не мога с нищо да ви помогна. Даже ако исках да предам Си — ако това сте имали предвид, — аз наистина не знам къде е той.
— Или накъде се е отправил? — подсказа Милисор.
Етан поклати глава.
— Накъдето си поиска, доколкото разбирам. Накъдето поиска, само не и на Атон.
— Уви, да. — промърмори Милисор. — По-рано Си беше свързан с този товар. Ако имах едното, бих могъл да намеря и другото. Но сега, когато товарът е унищожен, Си, чрез когото се опитвахме да го намерим, е абсолютно свободен. Където си поиска. — Милисор въздъхна. — Където си поиска…
Гем-полковника е завързан за леглото, а не ти — решително си напомни Етан. Изглежда, че сега беше най-подходящото време да си тръгне, докато тази сетагандийска лисица не е измъкнала от него още някаква информация.
На вратата Етан се обърна.
— Напускам ви, гем-полковник, и ви предлагам да помислите върху следното: ако още в началото на нашето познанство не бяхте направили с мен това, което направихте, а просто ме бяхте убедили, сега всичко щеше да е различно.
Милисор сви юмруци и задърпа завързаните си ръце. Най-накрая самообладанието му изневери.
И така, Етан се върна в стаята, наета в деня на пристигането му на станция Клайн и пустееща оттогава. Той се похвали за предвидливостта: понеже жилището беше платено за седмици напред, никой не беше изхвърлил нещата му. Струваше му се че е излязъл оттук само преди няколко минути. Той взе душ, обръсна се, най-накрая облече собствените си дрехи и си поръча лека закуска.
Когато стигна до кафето, Етан въздъхна горчиво. Минаха вече две седмици — трябваше да уточни датата, защото в главата му всичко се беше объркало, — загубени за всякакви авантюри. В какви ли не роли не игра! Стръв за Куин, подвижна мишена за гем-полковник Милисор, покровител на Терънс Си, и изобщо — топче за пинг-понг. А какво получи в замяна? Житейски опит? Да, след като върна червения комбинезон и ботушите, не му останаха други трофеи. Етан извади кредитната си карта и внимателно я огледа. Някъде там все още стоеше миниатюрния „бръмбар“ на Куин. Може би ако закрещи в картата, в лявото ухо на Куин ще прозвучи оглушителен писък? Но нали тя си замина и без съмнение, завинаги. А освен това на хората които разговарят с кредитната си карта се гледа с подозрение даже тук, на станция Клайн.