— Наистина ли?! — Теки засия целия. — Чуйте, аз сега ще изхвърля тези боклуци, — той посочи кутиите, — ще се върна и ще ви заведа за две минутки при мен на станцията, става ли?
— Но само за две минутки. — предупреди Куин. — Не мога да остана повече, че ще закъснея за кораба.
Теки разбиращо вдигна длан.
— Искате ли да видите? — покани ги той, водейки платформата към вратата на шлюза, услужливо отворена от дежурната.
— А, не, чакам си багажа. — отказа Куин.
Етан, воден от неизтребимото си любопитство, го последва незабавно.
— Кажете ми за Хелда. — помоли Теки. — Вярно ли е, че е изпратила на Атон всякакви отпадъци?
— Вярно е. — кимна Етан. — Макар че още не разбирам защо й е притрябвало да прави това. Сигурно и тя едва ли го е разбирала. Може би просто за да запълни контейнерите: празни щяха да изглеждат много подозрително, дори при най-повърхностен оглед. В крайна сметка й се удаде да сътвори много тайнствена история, макар че това не влизаше в плановете й.
Теки поклати глава, сякаш още не можеше да повярва.
— А какво носиш тук? — кимна Етан към платформата.
— Образци от един заразен товар, който днес конфискувахме и унищожихме. Ще се съхраняват в случай на съдебен иск, ако потрябват доказателства.
Те влязоха в прохладна бяла стая с въздушен шлюз и множество роботи. Теки бързо набра на ком-пулта данните за товара, пъхна вътре дискета, сложи една от кутиите в здрав пластмасов плик с лепенка-код и го предостави на робота. Автомата грабна плячката си и отплува в отвора на шлюза.
Теки натисна един бутон на стената; панелът се плъзна настрани и през малък прозорец, подобен на огромните панорамни стъкла в Транзитната Зона, се видя открития космос. Впрочем, струпаното отвън оборудване пречеше на добрия изглед. Теки внимателно проследи как роботът напусна шлюза и заплува във вакуума покрай ярко осветените редици от метални стойки, плътно окичени с пакети и кутийки.
— Най-големия килер във вселената. — гордо каза Теки. — Какво ли няма тук! Изобщо ние отдавна трябваше да поразчистим и да унищожим всичко старо, изхвърлено още през Година Първа. Макар че, от друга страна, мястото в космоса засега стига… Но ако наистина ме назначат за началник на преработвателната станция, ще мога да измисля нещо… Отговорност… Никакъв безпорядък…
Думите на екотехника се превърнаха в неясен шум някъде отзад — цялото внимание на Етан беше ангажирано от прозрачните пластмасови чували, висящи на една от близките „закачалки“. Всеки чувал беше натъпкан с до болка познати малки кутийки — именно такава кутия той подготвяше тази сутрин в станционарната лаборатория за пожертвованието на Куин. Колко са във всеки чувал? Повече от двайсет, това е сигурно; даже повече от трийсет. Затова пък преброяването на чувалите не беше проблем: те бяха девет.
— Изхвърлени… — прошепна Етан. — Изхвърлени?!
Роботът се добра до края на решетката и закачи товара си на указаната стойка. Вниманието на Теки беше напълно погълнато от процеса; когато автомата доплува до шлюза, Теки се върна при монитора. Етан на бегом се върна в приемната, хвана Си за ръката и след като го завлече в стаята, мълчаливо посочи през прозореца.
Си погледна натам веднъж, погледна втори път — и застина, отваряйки уста. Телепатът гледаше така, сякаш с един поглед можеше да преодолее и разстоянието, и преградата. Притискайки длан към прозрачната повърхност той замърмори нещо, но толкова тихо, че Етан не можеше да разбере нито дума.
Етан се вкопчи в рамото му.
— Това те ли са? Нима това са те?
— Виждам фирмения знак на Дом Бхарапутра. — издиша Си. — Нали аз контролирах опаковането.
— Вероятно тя лично ги е изхвърляла. — трескаво бърбореше Етан. — И никакъв запис в компютъра — обзалагам се, че това място е отбелязано като празно. Тя наистина просто ги е изхвърлила!
— Дали са се запазили? — запита Си.
— Замразени до абсолютната нула — защо не?…
Те се втренчиха един в друг, мислейки за едно и също нещо.
— Трябва да кажем на Куин. — започна Етан.
— Не! — пръстите на Си се сключиха около китката му. — Тя си получи своето. А Джейнайн е само моя.
— Или на Атон.
— Не! — Си затрепери, а сините му очи потъмняха като небе преди буря. — Моя.
— Едното, — внимателно каза Етан, — не е задължително да изключва другото.
В настъпилата тишина лицето на Си изведнъж се озари от надежда…
ГЛАВА 15
У дома… Силно развълнуван, Етан гледаше през илюминатора на кораба и почти не мигаше с очи. Ще познае ли той тази земя, разграфена на квадратчета от фермите, ще може ли да назове градовете, реките, пътищата? Плътните облаци, разперили се над Южната Провинция, скриваха релефа, само усилвайки съмненията. Но не — ето го острова с формата на полумесец, а ето и сребърната нишка на реката, прорязваща извивката на брега.