Хелиодор
Етиопска повест
Книга първа
1. Денят току-що се беше усмихнал и слънцето осветило планинските върхове. Някакви мъже, въоръжени като разбойници, надникнаха от височината, която се надвесва над Херакловото устие[1] на Нил. Известно време очите им шареха по морето под тях. Отначало хвърляха поглед надалеч по повърхността, но никакъв съд по нея не обещаваше разбойническа плячка. Оттам насочиха очи към близкия бряг. А ето какво имаше там:
На брега се люлееше привързан за въжетата си товарен кораб, без пътници на борда, но претоварен. Това личеше още отдалеч: тежестта му беше изтласкала водата до третия корабен пояс. Целият бряг беше осеян с тела — едни от тях вече мъртви, а други полумъртви, все още в гърчове, което показваше, че битката току-що е завършила. Явно към следите от сражението спадаха жалките останки от нещастно пиршество, което е било прекъснато неочаквано. Едни трапези бяха все още отрупани с ястия, а в други, послужили вместо оръжие, бяха вкопчени ръцете на лежащите върху земята. Защото боят се разразил внезапно. Под някои трапези бяха се захлупили нещастници, които са очаквали така да се спасят. Имаше обърнати надолу кратери, едни изпадали из ръцете на тези, които са пили от тях, а други — из ръцете на онези, които замервали с тях като с камъни. Внезапното нападение ги научило да използуват по нов начин чашите като оръжие. Хората лежаха повалени, едни посечени от секира, втори ударени от камък — изхвърлен на брега от вълните, трети пернати от дърво, четвърти изгорени от главни, един тук, друг там, но повечето бяха погубени от стрели и лъкове.
Божеството беше разположило многолика гледка на малко пространство, беше замърсило виното с кръв, възбудило сред пиршеството битка, примесило убийства с пиянство, възлияния и сеч, и всичко това то откриваше сега пред очите на египетските разбойници.
Те наблюдаваха от върха на височината, но не им беше ясна гледката: победените бяха налице, но никъде не се виждаха победителите, победата беше явна, но плячката не беше докосната, корабът беше сам, изоставен от хората, но неограбен, сякаш варден от мнозина и люшкан спокойно на въжетата. Макар че разбойниците не разбираха какво означава всичко това, пред очите им беше богатата плячка. И като се обявиха за победители, втурнаха се веднага натам.
2. А когато слязоха отгоре и наближиха кораба и труповете, попаднаха на още по-необикновена гледка. Наблизо върху скала седеше девойка с невиждана хубост, същинска богиня. Лицето й беше наскърбено от това, което вижда, но излъчваше гордост и благородство. Главата й увенчаваше лавър, на рамото й висеше колчан, лявата ръка облягаше на лъка, а дясната висеше отпусната; лакътят на другата подпираше на дясното коляно, докосваше бузите с пръсти. Наведена надолу, тя впиваше поглед в някакъв младеж на земята. Той беше целият в рани и сякаш се събуждаше от дълбок сън, почти подобен на смъртта, но и в това състояние цъфтеше от мъжка хубост. Страните му, обагрени от слънцето, се кръв, блестяха още по-силно от белота. Очите хлътнали от болка, но видението на девойката теглеше към себе си и ги държеше отворени, се отделят от нея. Той събра сили и след дълбока въздишка зашепна със слаб глас:
— О, сладка моя, наистина ли си жива, и самата стана жертва на тази битка, но не можеш смъртта да се отлъчиш от мен и твоето видение и твоята душа следват моето нещастие?
— От тебе зависи — отвърна девойката — животът ми или гибелта ми. Виждаш ли това оръжие посочи меча на коленете си, — досега не посегнах към него само поради твоето дихание.
При тези думи тя стана от скалата, а разбойниците от почуда и уплаха, сякаш поразени от мълния се укриха из храсталака. Девойката, щом се изправи стори по-висока и по-божествена, а стрелите от движение зазвънтяха, златотканата й дреха на слънцето, косите й, развети под лавровия венец на вакханка, се разпиляха почти върху целия гръб вече от всичко изплаши разбойниците загадъчно това, което ставаше пред очите им. Едни от тях твърдяха, че тя е богиня — Артемида или местната Изида[2], а други — че е жрица, която, обладана от някое божество, устроила страшната сеч. Тъй предполагаха те, не бяха узнали действителността.
Девойката внезапно се наведе над младежа, прегърна го през сълзи и целувки и му избърса кръвта. Тя го държеше в прегръдката си, но все не й се вярваше, че го прегръща.
При тази гледка египтяните промениха мнението си.
— Може ли тъй да постъпва богиня? — казваха те. — Може ли тъй страстно богиня да целува мъртвец?
1
Херакловото устие на Нил е получило името си от построения близо до него храм на Херакъл.
2
Артемида е гръцката богиня на лова, а Изида — египетската богиня на плодородието и майчинството. Следователно в състава на разбойниците влизали почитатели на различни богове.