Кнемон се закле и му разказа всичко — за заповедта на Тиамид, за пещерата, как сам той завел Хариклея; описа му разположението на пещерата и многобройните й криволици, поради които нямало опасност огънят да проникне надълбоко.
Теаген си отдъхна и пожела веднага да отидат на острова. Той вече мислено видя отсъствуващата любима и си представи пещерата като своя брачна спалня без да предусети бъдещите си вопли в нея.
И те заплаваха бързо. Гребяха сами, защото лодкарят им още при първото сблъскване побягна като след начален знак за надбягване. Те се отбиваха ту насам, ту натам от пряката посока, защото поради неопитност в гребането не спазваха такта, а често и вятърът духаше в противна посока. Но със силата на волята преодоляха неопитността си.
3. С голяма мъка, силно запотени слязоха на острова и се завтекоха, колкото бързо могат, към колибите. Намериха ги опожарени и успяха да познаят само мястото, където са стояли. Но разпознаха каменния праг на пещерата, показващ скривалището. Вятърът духа направо към колибите, изплетени от лека блатна тръстика, и поради силата си бързо ги опожарил. На тяхно място беше останала гола равнина. Пламъкът бързо угаснал и оставил пепел, голяма част от нея била отвята от вятъра, а малкото, което останало, беше толкова изстинало, че можеше да се стъпва върху него.
Намериха полуобгорели факли и запалиха оцелели тръстикови стъбла, отвориха входа и започнаха да се спускат надолу под водачеството на Кнемон. Когато повървяха малко, изведнъж Кнемон извика:
— Зевсе! Какво е това? Ние сме загинали! Хариклея е убита!
Той хвърли и угаси факела на земята. После, като закри очи с ръце, коленичи и избухна в сълзи.
Теаген, сякаш някой го блъсна, се хвърли върху трупа, притиска го дълго в прегръдка и го обгърна здраво от всички страни.
Кнемон, като го видя цял отдаден на страданието си и потънал в скръбта си, се изплаши да не посегне на себе си. Затова незабелязано измъкна меча му от ножницата, която висеше откъм хълбока, и остави за малко Теаген, докато запали отново факлите.
4. През това време Теаген зарида трагически и печално:
— О, непоносимо страдание, о нещастие, пратено от боговете! Коя ненаситна ериния се опиянява от нашата неволя, изгони ни от родината, подхвърли ни на опасности по морето, на опасности в разбойнически свърталища, често ни предаваше в ръцете на пирати и ни ограби средства и състояние? Тя единствено от всичко беше останала. Ето и нея ми отне. Умъртвена е Хариклея. Любимата стана жертва на неприятелска ръка, явно тя е защищавала своята чистота и се е пазила упорито за мене. Ето тук лежи нещастната, без да е познала радостите на моминската си красота и без да ми е дала щастието. Но, сладка, говори ми, както преди, макар за последен път. Кажи ми сетното си желание, ако все още у тебе е останало някакво дихание. Уви, ти мълчиш, твоята пророческа и боговдъхновена уста е занемяла, тъмнина е покрила носителката на огъня и хаос — служителката на храма. Угаснаха очите, чийто блясък омайваше всички, очите, които — сигурно зная — убиецът не е видял. Но как да те назовавам? — Годеница? — но ти не си сгодена. Невеста? — но брака не си ти познала. Как занапред да се обръщам към тебе? Как да те наричам? С най-сладкото от всички имена: Хариклея? О, Хариклея, не се безпокой. Любимият ти е верен. Скоро ще ме посрещнеш. Ето моето възлияние, моята жертва — ще пролея за тебе моята кръв, която ти остана вярна. Тази пещера ще стане ей сега общият ни гроб, за да можем поне след смъртта да се съберем, щом приживе божеството не ни позволи.
5. След тези думи протегна ръка за меча, но като го напипа, извика:
— Кнемоне, ти ме погубваш, ти оскърби и Хариклея, като я лиши втори път от най-сладкото общуване.
Едва изрече това, и от дъното на пещерата се чу ехото на глас, който зовеше:
— Теагене!
Той, без да се смути, се ослуша.
— Идвам, скъпа душа! — отговори. — Явно ти още блуждаеш по земята, не искаш да напуснеш прекрасното тяло, от което си изтръгната насилствено. А може би не искат да те приемат сенките на подземния свят, понеже не си погребана.
През това време се завърна Кнемон със запалени факли. Чу се отново същият глас, зовящ:
— Теагене!
— О богове! — извика Кнемон. — Нима това не е гласът на Хариклея? Струва ми се, Теагене, че тя е жива. До слуха ми гласът идва от дъното на пещерата, където, както си спомням, я оставих.
— Престани! — прекъсна го Теаген. — Ти винаги ме залъгваш.
— Наистина те залъгвам, залъгвам и сам себе си, каза Кнемон, — ако се уверим, че ей този труп принадлежи на Хариклея.