18. Одобриха предложението и решиха да го изпълнят. Върнаха се към изхода на пещерата (бяха някак разбрали, че вече се разсъмва), събудиха Термутид, който спеше дълбоко, и му съобщиха това, което трябва, от решенията си. Без особен труд убедиха доверчивия мъж, спуснаха тялото на Тисба в някаква яма и вместо пръст насипаха отгоре пепел от колибите. Като извършиха, доколкото обстоятелствата позволяваха, нужната обредност, посветиха й вместо погребалните жертви своите сълзи и стонове. И както бяха решили, отпратиха Термутид. Той извървя няколко крачки и се върна обратно, заявявайки, че не иска да отиде сам и да се излага на такава опасност, ако Кнемон не го придружава в разузнаването. Теаген забеляза, че при тези думи Кнемон пребледня (и дори когато превеждаше думите на египтянина, явно той беше смутен), и се обърна към него:
— Ти си храбър само в съветите, но ти липсва смелост. Това съм забелязал у тебе и по други неща, не по-малко и сега. Но овладял се, по-смел покажи се. Сега се налага така да постъпим, за да не подозре Термутид нищо за бягството. Най-напред повърви малко с него (не бива да се плашиш от нищо — ти държиш в ръцете си меч и си добре въоръжен, а той е без оръжие). Като издебнеш удобен миг, измъкни се незабелязано. Ще се уговорим къде да се срещнем. Ако си съгласен, срещата ни да се състои в близко село, ако знаеш някое мирно.
Кнемон се съгласи и предложи Хемис, богато и оживено село, кацнало високо по бреговете на Нил и защитено от разбойници. Отстояло, щом се премине езерото, на малко по-малко от сто стадия[21]. Трябвало да вървят право на юг.
19. — Трудно ще бъде за Хариклея — отвърна Теаген, — тя не е свикнала да ходи дълго. Но все пак ще тръгнем предрешени на просяци, които скитат за милостиня.
— Кълна се в Зевс — каза Кнемон, — вие наистина изглеждате просяци, особено Хариклея, чието око скоро беше избито. Но с външността си изглеждате молители не за къшей, а за мечове и съсъди.
На това те се усмихнаха леко и принудено, и то само с устни. Дадоха си клетвено обещание, като призоваха за свидетели боговете, че не ще се разделят доброволно. И поеха, за да приложат на дело плана си.
В ранни зори Кнемон и Термутид преминаха езерото и тръгнаха през някаква обширна гора, мъчно проходима поради многото гъсталаци. Напред вървеше Термутид — тъй предложи и поиска Кнемон под предлог, че той познавал по-добре местата, но повече за своята сигурност и за да намери удобен момент да се измъкне. Като повървяха малко, на пътя им се изпречиха стада, овчарите им побегнаха и се скриха в гъсталаците на гората. Заклаха един овен от ония, които водят стадото и го опекоха на огъня, който преди тях бяха запалили пастирите. От глад го излапаха, без да изчакат да се изпече достатъчно. Гълтаха подобно на вълци и чакали като непрекъснато режеха мръвки, едва обгорени. При яденето по муцуните им се стичаше кръвта от неизпеченото месо.
Наситиха се, пиха мляко и продължиха пътя си. Беше около часа, когато разпрягат воловете. Изкачиха се на едно възвишение, в чието подножие беше разположено селото, където според Термутид се намирал Тиамид пленен или вече умъртвен. Кнемон се оплака, че от преяждане си разстроил стомаха, и все повтаряше, че усеща тежест от млякото. Затова помоли Термутид да върви напред, а той щял да го настигне скоро. Така постъпи веднъж, и пак, и трети път и, изглежда, казваше истината. Прибавяше, че го застига мъчно.
20. След като привикна на това египтянина, Кнемон накрая незабелязано изостана напълно и побягна, колкото бързо го носеха краката, надолу към най-гъстата част на гората и там се спотаи. Когато Термутид стигна върха на хребета, седна да почине на някакъв камък в очакване на вечерта и нощта, за когато бяха уговорили да отидат в селото да разпитат за Тиамид. Едновременно с това той се оглеждаше дали не ще се зададе отнякъде Кнемон. Ръководеше се от чудовищни намерения спрямо него. Понеже все още хранеше подозрението, че той е убил Тисба, размисляше как и кога да го убие. А след това възнамеряваше в яростта си да се заеме с Теаген и Хариклея. Но след като отникъде не се появяваше Кнемон, а нощта вече напредваше, Термутид потъна в последния си меден сън и змийски зъб (сигурно по желание на мойрите) сложи на живота му край, не неподходящ за неговия нрав.
Кнемон, щом изостави Термутид, си пое дъх едва когато нощната тъмнина му затрудни движението. Той се скри там, където го завари тя, като натрупа върху си купчина нападала шума. Прекара буден нощта заровен под нея. Всеки шум и полъх на вятъра, всяко шумолене на листата отдаваше на Термутид. Ако за малко го обореше сънят, му се присънваше, че бяга и че често се обръща назад и се оглежда за мнимия си преследвач. Искаше да заспи, но проклинаше това желание, защото сънищата му изглеждаха по-страшни от действителността. Навярно роптаеше и срещу нощта, която му се струваше по-дълга от всяка друга. Щом посрещна с радост деня, подряза твърде дългата си коса (която беше пуснал, когато се намираше при разбойниците, за да изглежда като разбойник), за да не събужда страх или подозрение у случайно срещаните. Защото разбойниците, за да изглеждат по-страшни, освен другото, изтеглят косата си до веждите и я спускат гордо върху раменете. Те знаят, че дългата коса прави влюбените по-миловидни, а разбойниците по-страшни.