Звънкият полъх на вятъра увеличаваше всичката тази прелест. Лекият му дъх си играеше с косите на шията, виеше къдриците на челото и хвърляше краищата на хламидата върху гърба и хълбоците на коня. Ще кажеш, че и самият кон усеща красотата на своя стопанин и съзнава отличието си да носи най-красивия ездач. Така си изхвърляше шията, наостряше уши и спускаше клепачи, пристъпваше смело с ездача на гръб, крачеше послушен на поводите и се наклоняваше леко равномерно от едното рамо към другото, удряше почти безшумно края на копитата о земята в ритъм със спокойното движение на шествието.
Гледката поразяваше всички, всеки оценяваше най-високо храбростта и красотата на юношата. Всички жени из народа, като не можеха да скрият с въздържаност душевното си вълнение, му подхвърляха ябълки и цветя с надежда да привлекат на своя страна симпатиите му. Всички бяха единодушни, че няма на света юноша, който да надминава красотата на Теаген.
4. «Щом се събуди Зора розопръста, родена из здрача» (тъй би казал Омир), из храма на Артемида излезе красивата и умна Хариклея. Тогава ние разбрахме, и Теаген може да бъде надминат, доколкото съвършената женска красота е по-обаятелна от мъжката, дори от красотата на първия мъж в света. Тя се возеше колесница, теглена от два бели бика, носеше пурпур — стигаща до петите одежда с втъкани златни лъчи. Гърдите й поддържаше пояс, в който художникът-майстор беше излял цялото свое изкуство. Никога преди това той не беше изковавал нещо подобно, нито пък можеше вече да го сътвори. Беше преплел на гърба на девойката опашките на две змии, шиите им свързал под гърдите в замотан клуп, а оттам се подават главите, провесени на двете страни като добавък на възела. Би помислил не само че изглежда, че змиите пълзят, но че наистина пълзят. Но техният поглед не беше зъл или суров, от тях се разливаше влажна съненост, сякаш са заспали в сладък копнеж на моминските гърди. Бяха изваяни от злато, а обагрени с тъмносиньо. То беше изкусно нанесено, така че грапавите и сменящи цвета си люспи да показват контраста между златистото и тъмносиньото. Такъв беше поясът на девойката.
Косите й — нито изцяло на сплитове, нито съвсем разпуснати, но по-голямата им част падаше на вълни върху шията, разпиляваха се по раменете и гърба, а на темето и челото се увенчаваха с нежни лаврови клонки. Те обкръжаваха розовото слънчево лице и не позволяваха на вятъра да развява къдриците в безпорядък.
В лява ръка тя носеше позлатен лък, от дясното й рамо висеше стрелник. С другата ръка държеше запален факел, но очите й излъчваха повече блясък, отколкото сиянието на светилника.
— Та това са Хариклея и Теаген! — извика Кнемон.
— Но къде са те? Покажи ми ги, моля те в името на боговете! — помоли Каласирид, като предполагаше, че Кнемон ги вижда.
— Татенце — отвърна той, — сякаш те са пред мене, макар че не са тук — тъй живо ти ми описа в разказа си тези, които съм виждал и познавам.
— Съмнявам се — възрази Каласирид — дали си ги виждал такива, каквито ги съзерцаваше през оня ден Елада и слънцето, всеки им се усмихваше и ги облажаваше. Тя будеше копнение у мъжете, а той у жените. Смятаха за висше щастие близостта с когото и да било от двамата. Местните жители се възхищаваха повече на младия мъж, а тесалийците на девойката. И едните, и другите се удивляваха повече на това, което виждат за пръв път. Защото новата гледка омайва повече, отколкото познатата. Но каква приятна измама, каква сладка мисъл — как ме окрили, Кнемоне, с вестта! Помислих си, че виждам любимците си, а явно ти ме заблуждаваш във всичко.
В началото на разговора твърдеше, че те ще дойдат и ще ги видим, а след това поиска като възнаграждение да чуеш тяхната история. Но вече е вечер, скоро ще настъпи нощта, а ти все още не можеш да ни ги покажеш.
— Не се безпокой — отвърна Кнемон. — Пропъди лошите мисли, защото те наистина ще дойдат. Може би сега нещо им е попречило и те ще пристигнат малко по-късно от уговорката. Но дори и да бяха тук, аз нямаше да ти ги покажа, преди да получа цялата награда. Така че ако искаш скоро да ги видиш, изпълни обещанието си и разкажи докрай историята.