11. Когато накрай от умора се прозина, и на другите гости стана ясно, че не е добре. Харикъл също забеляза внезапните промени в настроението му и тихичко рече:
— И него е погледнало лошото око. И той, струва ми страда от същото, от което и Хариклея.
— Точно тъй — отговорих, — кълна се в Изида, това е вярно и напълно естествено. През време на шествие тъкмо той изпъкваше най-много след нея.
Това си говорехме ние.
Когато дойде време да се разнасят чашите, Теаген, макар неохотно, пи наздравица с всеки. Когато дойде до мене, казах:
— Благодаря за любезността. — Но не поех чашата.
Тогава Теаген помисли, че не го зачитам, и ме погледна остро и пронизващо. Харикъл забеляза това и ме извини:
— Той не пие вино и се въздържа от всякаква храна от одушевени същества.
Теаген го попита за причината. Харикъл обясни:
— Той е египтянин от Мемфис и жрец на Изида.
Теаген, като чу думите «египтянин» и «жрец», изведнъж се зарадва и, сякаш открил някакво съкровище, се изправи, поиска вода, отпи една глътка и извика:
— Мъдри човече, приеми тази наздравица от най-сладкото за тебе питие. Нека тази трапеза сключи нашата дружба.
— Тъй да бъде, прекрасен Теагене — отговорих, — но аз отдавна се чувствувам твой приятел. — Поех и вдигнах чашата.
С това пиршеството завърши и се разотидохме, в своето жилище всеки, след като Теаген ме прегръща много пъти, и то по-горещо, отколкото подобава на едно ново познанство.
Когато се върнах там, където бях отседнал, най-напред останах буден на леглото, като размишлявах така и иначе за двамата млади, опитвайки се да разгадая последните думи на оракула. Ето към полунощ виждам Аполон и Артемида (така мислех или тъй ми се стори, но не ги виждах в действителност). Той ми предаде Теаген, а тя — Хариклея. Назоваха ме по име и ми рекоха:
— Време е да се завърнеш в родината, защото така предписва законът на богините на съдбата. Затова отпътувай и приеми ей тези за свои спътници. Чувствувай ги като свои чада и от Египет ги заведи където и както е волята на боговете.
12. След тези думи изчезнаха. Дадоха вид, че това не беше сън, а действителност. Аз разбрах всичко друго, което видях, но недоумявах при кои хора или в коя страна е угодно на боговете да заведа двамата млади.
— По-късно, татенце — прекъсна го Кнемон, — ще ни кажеш как си разбрал това. Но как са те открили боговете, както казваш, че те споходили не в съня ти, но наяве?
— По начин, чадо мое — отговори той, — както мъдрецът Омир е загатнал (но повечето отминават това загатване):
«Аз го отзад разпознах по вървежа и по коленете, леко понесе се той…», както той някъде казва.
— Но, изглежда, и самият аз принадлежа към «повечето» — отговори Кнемон — и може би в това, Каласириде, искаш да ме изобличиш, като припомняш стиховете. Аз разбирам повърхностния им смисъл, тъй като съм учил езика, но не съм вникнал във вложеното в тях религиозно значение.
13. Каласирид помисли малко и потопи душата си в мистически разсъждения.
— Боговете и демоните, Кнемоне — каза, — когато се явяват пред нас, или си отиват от нас, само рядко приемат образ на други същества, те най-често се оприличават на хора, за да улеснят чрез приликата си нас представата ни. За непосветените остават незабелязани, но мъдрият не може да не ги познае по очите: през всичкото време гледат съсредоточено и никога не притварят клепачи. Но те се познават най-вече по походката: не отделят краката си, нито изнасят единия пред другия, но като някакъв въздушен поток се движат безпрепятствено, те повече порят пространството, не крачат. Затова египтяните извайват статуите на боговете със свързани крака, сякаш са съединени. Това знаел също Омир, защото е египтянин и изучил свещеното учение. Изобразил го е символично в поемите, като оставил да го разбират мъдрите. За Атина казва:
а за Посейдон:
«Аз го отзад разпознах по вървежа и по коленете, леко понесе се той…», т. е. той се плъзгал при движението си. Ето това значи «леко се понесе», а не, както някои се лъжат с тълкуванието «леко ги разпозна».
14. В това, о божествени — се обърна Кнемон, — вече ме посвети. Но ти често наричаш Омир египтянин, което до днес може би никой не е чувал. Аз не смея да се съмнявам, но съм силно учуден и те моля не отминеш в разказа си да ми обясниш това твърдение.
— Ако и, Кнемоне, да не е сега време да се разпростирам върху тези въпроси, все пак чуй накратко: нека Омир, драги, да бъде наричан от разни хора различно и за отечество на мъдреца да се изтъква всеки град. В действителност той е нашенец египтянин, а отечеството му е Тива, която той нарича стоврата. За негов баща се посочва жрец, а в същност той е Хермес, чийто жрец бил мнимият му баща. Неговата съпруга извършвала някакво местно свещенодействие и пренощувала в храма. През това време божеството се съчетало с нея и станало баща на Омир, който носи белега това неравно съчетание: още от рождение на едното бедро поникнал сноп от дълги косми. Оттам, след като странствувал и сред други народи, и не малко сред елините, да представя своите поеми, получил името си. Той сам не говори за себе си, не назовава нито града, нито рода си, но го нарекли така тези, които познават телесния му недъг.[40]
40
Етимологията на името Омир (Хомер) е изведена по фантастичен начин, като думата е разложена на определителния член и съществителното «бедро».