14. Така аз напуснах бащиното огнище и родината, но не остана без наказание и омразната на боговете Деменета. Как стана това, ще чуете после. Сега трябва да спим. Нощта вече напредна, а вие се нуждаете от дълъг отдих.
— Но ти още повече ще ни измъчиш — каза Теаген, — ако прекъснеш разказа си и оставиш проклетата Деменета без да си отмъстиш.
— Тогава добре — отговори Кнемон, — щом искате, слушайте по-нататък. След съда се отправих към Пирея. Тъкмо случих кораб да заминава за Егина, където, както научих, съм имал братовчеди по майчина линия. Като пристигнах там, намерих тези, които търсих, и отначало се чувствувах не съвсем зле. Но на дванадесетия ден, като се разхождах, както обикновено излязох на пристанището. Тъкмо тогава пристигна някаква платноходка. Спрях се за малко да погледам откъде е и какви хора вози. Още не беше спусната стълбата, и някой скочи на брега, завтече се и ме прегърна. Това беше Харий, приятел от младите ми години.
— Кнемоне — извика, — радостни известия ти нося. Твоята неприятелка понесе наказанието си. Деменета е мъртва.
— Първо здравей, Харие — възразих му. — Защо бързаш с добрата вест, сякаш носиш и лоша? Разкажи ми как умря. Твърде се боя, да не би да я е постигнала естествена смърт, та да избегне това, което си заслужи.
Никога не ни изоставя съвсем правосъдието, както твърди Хезиод — каза Харий. — Дори някога да закъснее, известно време да забави отмъщението, не изпуска остро око от такива престъпления. Както не отмина и престъпницата Деменета. Нищо от това, което се случило или казало, не остана скрито от мене, защото Тисба поради дружбата си с мене всичко ми разказва. След твоето несправедливо заточение баща ти, мъчен от разкаяние за случката, се поселил в някакво далечно имение самотен и живеел там «глождещ сърцето си», както казва поетът. А Деменета започнали да преследват ериниите, нейната любов към теб преминала в твое отсъствие в бяс, не преставала да плаче привидно за тебе, а в същност за себе си, тя ден и нощ зовяла «Кнемоне!», наричайки те «моето сладко момче», «душичката ми». Приятелките й, които я посещавали, силно се учудвали и я хвалели за майчинската любов на мащехата, опитвали се да я успокояват и окуражават. А тя отвръщала, че нейната болка е безутешна и че другите не могат да подозират какви остени я бодат в сърцето.
15. Когато оставала насаме с Тисба, сипела укори връз нея, че й направила лоша услуга. Твърдяла, че тя се престарала в жестокостта си, а не подпомогнала любовта й. Показала се и от изречена дума по-бърза да й отнеме любимия, не я оставила дори да ме предума. Станало съвсем ясно, че ще стори някакво зло на Тисба. А тя, като видяла, че Деменета все повече се разгневява и че в скръбта си от любовно безумие е способна на всяко коварство, решила да избърза и да я изпревари, та с хитрия си план да постигне своето спасение.
— Защо тъй, господарко — казала й, — като се приближила до нея, — защо напразно укоряваш прислужничката си? Аз изпълнявам и сега, и винаги само твоята воля. Ако нещо не е станало според очакването, виновна е случайността. Аз съм готова, ако заповядаш, да измисля някакво средство да те избавя от бедата.
— Кой, моя мила, ще се намери — отговорила Деменета — да ми помогне, когато сега той е далече и меката присъда на съдиите ми отне надеждата? Ако Кнемон беше убит с камъни, ако беше погребан, заедно с него щеше да умре и моята страст. Защото изчезне ли надеждата, изчезва и любовта; щом нищо повече не се очаква отникъде, страдащите престават да страдат. Но сега си въобразявам, че го виждам, самоизмамвам се, че го чувам, срамувам се, че той ме укорява за незаслуженото коварство. Понякога ми се струва, че той ще се върне при мене и пак ще се наслаждаваме един на друг, или че сама ще отида при него, в който и край на света да се намира. Това ме изгаря, това ме подлудява. Но, богове, аз си заслужавам страданието. Защо не се опитах да спечеля сърцето му, а заговорничех против него? Защо не го умолявах, а го преследвах? Най-напред той се възпротиви — съвсем естествено! — не е искал да опетни не чуждо, а бащиното ложе. Може би с време щеше да стане по-отзивчив, с убеждаване щеше да се промени. Но аз като див звяр и неукротима, сякаш не любеща, а властвуваща, сметнах за престъпление, че не се подчинява на заповедта ми и пренебрегва Деменета, понеже далеч я надминава по хубост. Но, сладка Тисба, за какво лесно средство спомена?