Известно време египтяните устояваха и противопоставяха на стрелите плътна стена от щитове. По природа смели, те презират смъртта не толкова от изгода, а от славолюбие, може би и от страх от наказание за напускане на строя.
20. Но щом узнаха, че броненосните конници, които те смятаха за най-голяма сила и надежда на войната, са унищожени, че сатрапът избягал и прочутите тежковъоръжени меди и перси ни най-малко не се проявили в сражението, а след незначителен успех против стоящите срещу тях мъже от Мероя претърпели по-големи загуби и последвали останалите, египтяните отстъпиха и се обърнаха в стремглаво бягство.
Хидасп, който като от наблюдателна кула проследи блестящата си вече победа, изпрати глашатаи при преследвачите със заповед да не се впускат в убийства, но да заловят и да доведат колкото се може повече живи пленници, преди всичко Ороондат. Така и стана.
Етиопците обтегнаха фалангите си наляво, като изтеглиха нашироко на двете страни построените в дълбочина сили, обърнаха фланговете, заградиха персийската войска и оставиха на противника за бягство само един изход по посока на реката. Към нея се втурнаха повечето, повлечени от конете и от сърпоносните колесници и от останалия човешки наплив. Тогава персите разбраха, че привидната превъзходна тактика на сатрапа е неразумна и вредна за тях. Отначало от страх да не бъде обграден, той се беше опрял гърбом на Нил, но без да усети, си прегради пътя назад. Там и самия той попадна в плен.
Ахемен, синът на Кибела, беше научил всичко, което се случи в Мемфис, и намисли да убие в бъркотията Ороондат (сега се разкайваше за доноса си срещу Арсака, тъй като доказателствата бяха пропаднали). Но не успя да го нарани на опасно място. Той веднага получи възмездие от стрелата на етиопец, който позна сатрапа и като искаше според заповедта да запази живота му, се възмути против подлото дело: неприятелски беглец да вдига ръка срещу свои, търсещ удобния случай да отмъсти на личния си враг.
21. Етиопецът плени сатрапа и го доведе при Хидасп. Той, като го видя, че се намира пред последно издихание и че му изтича кръвта от раната, се опита чрез заклинания на запознатите с това дело да го съживи. И понеже възнамеряваше, ако може, да го спаси, започна да го окуражава.
— Драги — каза му, — да бъдеш спасен, отговаря на моето убеждение (добре е упоритият противник да се побеждава в боя, а веднъж победен — с добро). Но защо в същност се показа така вероломен?
— Вероломен към тебе — отвърна, — но верен на моя господар.
— А какво наказание си определяш вече като победен? — попита отново Хидасп.
— Същото — отговори му той, — каквото моят господар би наложил на някой от твоите стратези, който е показал вярност към теб.
— Наистина — каза Хидасп — той би го похвалил, би го надарил и освободил, ако е истински цар, а не тиранин. Така чрез похвали към чуждите би поощрил своите за подобно поведение. Но ти си чуден човек — наричаш се верен, а сам ще признаеш, че беше неразумно от твоя страна да се противопоставиш безумно на толкова хиляди?
— Може би — отговори той — не беше неблагоразумие да се съобразя с мнението на моя цар, според което във войната трябва повече да се наказват страхливците, отколкото да се отличават храбреците. Затова реших да тръгна срещу опасността и да извърша нещо голямо и непредвиждано — във война нерядко се случват чудеса. Или, ако остана жив, да си запазя възможността да се извинявам, че съм направил всичко според силите си.
22. След като изслуша отговора на въпроса си, Хидасп похвали Ороондат и го изпрати в Сиена с поръка лекарите да се погрижат за лечението му. И сам той заедно с подбрани части от войската влезе там посрещнат от целия град — стари и млади отрупваха войниците с венци и нилски цветя и славиха с победни благослови Хидасп.