9. Когато и Теаген се покачи на олтара и се показа чист, извика възхищението на всички и със снажността, и с красотата си, но също и с това, че мъж в разцвета на младостта си не е запознат с делата на Афродита. И той беше определен за жертва на Хелиос.
— Зле възнаграждават етиопците тези, които живеят добродетелно — каза тихо Теаген на Хариклея. — Жертвеник и заколение са наградите за целомъдрие. Но, най-мила, защо не се разкриваш? Колко ще чакаш още, да не би докато някой ни пререже гърлата? Говори, моля те, и разкажи съдбата си. Може би ще спасиш и мене, щом узнаят коя си и ме измолиш. Ако ли това не стане, сигурно ти ще избегнеш смъртната опасност. За мене ще бъде достатъчно да го зная, и тогава ще умра.
— Наближава съдбоносният час — отговори тя. — Сега се решава съдбата ни.
Хариклея не дочака да я подканят определените служители на жертвоприношението, извади от торбичката, която носеше със себе си, делфийския жречески хитон — златотъкан, осеян с пурпурни лъчи, и го облече. Отпусна косите си и сякаш обладана от божествено вдъхновение, изтича и скочи върху жертвеника и остана дълго време така, без да усеща нищо. Още тогава тя заслепяваше с блесналата си красота, видима от височината от всички, и поради разкошната си дреха, приличаща повече на статуя на богиня, отколкото на смъртна жена.
Всички я гледаха смаяни. Изтръгна се един вик, неразбираем и нечленоразделен, издаващ възхищение и за другото, но особено за това, че такава надземна красота и разцъфнала младост е запазила чистотата си, още по-голяма украса от нейното очарование. Така тя натъжи мнозина от народа, понеже се показа достойна за жертвоприношението. И въпреки своето страхопочитание пред боговете те биха се радвали, ако по някакъв начин тя се спаси.
Но повече се опечали Персина и тя каза на Хидасп:
— Колко клета и нещастна е девойката, която прославят за нейната беда и не навреме за невинността й, а ще получи като награда за всичките тези похвали смъртта. Но, съпруже — попита тя, — какво може да се направи сега?
— Напразно ме измъчваш и я състрадаваш — отговори той. — Аз не мога да я спася, защото, както изглежда, поради природното си съвършенство тя отдавна е предопределена за боговете.
И се обърна с реч към гимнософистите:
— О, мъдри мъже — каза, — след като всичко е готово, защо не пристъпвате към жертвоприношението?
— Не светотатствувай — отговори Сисимитър по елински, за да не го разбере множеството. — Достатъчно досега сме мърсили очите и ушите си. Но ние ще се оттеглим в храма, защото и сами не одобряваме това престъпно жертвоприношение на хора и не смятаме, че то е угодно на божеството. Но дано най-после се сложи край на принасянето в жертва и на другите живи същества, тъй като според нашия разум боговете се задоволяват само с нашите молитви и благоухания. Но ти остани (понякога и царят е принуден против разума си да отстъпва на увлечението на тълпата) и изпълни тази жертва — неблагочестива, но необходима според установения от дедите етиопски закон. След това ти ще се нуждаеш от очищение, а може би и не ще се нуждаеш. Защото не вярвам, че тази жертва ще се изпълни, като преценявам по други божествени поличби, и по светлината, която осиява чужденците и означава, че някои по-могъщи сили се застъпват за тях.
10. След тези думи той се изправи заедно с другите членове на съвета и се готвеше да се оттегли. Но Хариклея скочи от жертвеника, завтече се и падна пред коленете на Сисимитър.
Свещенослужителите се опитаха всякак да я възпрат, като мислеха, че тя иска да измоли спасението и от смъртта.
— Мъдри мъже — извика тя, — почакайте малко.
Предстои ми съдебен спор с царствуващата двойка, а разбирам, че само вие можете да отсъждате спор с такива влиятелни хора. И бъдете ми посредници там, където става въпрос за моя живот. Ще разберете, че нито е възможно, нито е справедливо да ме заколят като жертва пред боговете.
Гимнософистите изслушаха благосклонно думите й.
— Царю — казаха те, — чуваш ли предложението на чужденката?
Хидасп се засмя.
— Но какъв съд — отговори той — и какво може да има между нея и мене? По какъв повод и с какво право се явява?
— Това ще покажат нейните думи — отвърна Сисимитър.
— Не е ли ясно, че работата не се отнася до съдебен спор, но до дързост, щом аз, царят, ще се съдя с една пленница?