Выбрать главу

Майкъл Муркок

Ето Човека!

ЧАСТ ПЪРВА

ПЪРВА ГЛАВА

Машината на Времето е сфера, пълна с млечнобяла течност, в която пътешественика плува облечен в гумиран костюм и дишащ през маска свързана с шланг за стената.

При кацане сферата се пропуква, течността изтича и попива в прахта. Сферата започва да се търкаля с трясък по оголените камънаци.

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

Христе! Какво става с мен?

Обезчестен съм! Свършен съм!

Проклетото нещо не работи!

О, Исусе! О, Боже! Кога ще престане това гадно бумтене!

Карл Глогауър се свива на топка докато нивото на течността спада и той бавно потъва в меката вътрешна облицовка на Машината.

Инструментите, криптографски, неконвекционални, не издават звук, не помръдват. Сферата спира, поклаща се и се преобръща отново, докато последните капки течност изтичат през широката цепнатина в стената.

Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих?

* * *

Очите на Карл Глогауър се отварят и затварят няколко пъти в бърз ритъм, след това устата му се разтяга в нещо като прозявка, езикът му се движи безцелно и той издава стон, който преминава във вой.

Той чува воя и промърморва отсъстващо: „Гласът на езика, тайнствения език на подсъзнанието…“ Но той не може да чуе това, което казва.

Въздухът излиза със свистене и пластичната облицовка започва да спада, докато накрая гърбът на Глогауър опира в металната стена. Той спира да плаче и се втрещтва в разпокъсаната цепнатина на сферата, не изпитва никакъв интерес към онова, което лежи отвъд нея. Опитва се да помръдне, но тялото му е напълно безчувствено. Потръпва, когато студен полъх прониква през разкъсаната стена на Машината на Времето. Отвън изглежда е нощ.

Неговото пътуване през времето е било трудно. Даже плътната течност не го е защитила напълно, макар без съмнение да е спасила живота му. Вероятно има счупени ребра.

Болка нахлува с тази мисъл и той открива, че всъщност може да изпъне ръце и крака.

Започва да пълзи по хлъзгавата под към цепнатината.

Задъхва се, спира и продължава отново.

Припада и когато се свестява въздухът е по-топъл.

През цепнатината може да види ярката слънчева светлина, небето е като блестяща стомана. Измъква се с мъка навън и затваря очи под удара на слънчевите лъчи. Отново загубва съзнание.

Коледа, 1949

Беше на девет години, когато напуснаха Австрия и се преместиха да живеят в Англия. Върху сивата настилка на училищното игрище другите деца се задъхваха от смях, улисани в игра. По края на игрището все още имаше малки купчинки потъмнял лед. Отвъд оградата мрачните сгради на южен Лондон чернееха на фона на студеното зимно небе.

Играта беше започнала доста ентусиазирано и Карл нервно бе предложил ролята, която сега изпълняваше. В началото се радваше, че е в центъра на вниманието, но после се разплака.

— Пусни ме! Моля те, Мервин, спри!

Бяха го завързали с разперени ръце за мрежата, която ограждаше игрището. Оградата увисна навън под тежестта му и един от коловете заплашваше да се извади. Опита се да си освободи краката.

— ПУСНЕТЕ МЕ!

Мервин Уилиямс, червендалестия младеж, който бе предложил играта започна да клати кола така че Карл се люлееше тромаво напред-назад заедно с мрежата.

— Спрете! Няма ли кой да ми помогне?

Те се разсмяха отново и той разбра, че виковете му само ги окуражават, затова стисна здраво зъби. Сълзи потекоха по лицето му, почувства се предаден и отчаян. Та нали му бяха приятели, на някои от тях бе помагал с уроците, на други — купувал сладки, съчувствал на трети в нещастието им. Мислеше, че го харесват, че му се възхищават. Защо се бяха обърнали срещу него — дори Моли, която му доверяваше тайните си?

— МОЛЯ ВИ! — изкрещя той. — Това го нямаше в играта!

— СЕГА вече го има! — разсмя се Мервин Уилиямс с блеснали очи и разгорещено лице, докато клатеше кола все по силно.

Карл потърпя още малко люшкането, след което инстинктивно се отпусна и се престори на припаднал. Беше го правил често преди, за да шантажира майка си,от която бе научил номера.

Училищните вратовръзки, които бяха използвали за да го вържат се впиха в китките му. Чу гласовете на децата да се снижават.

— Дали е наред? — прошепна Моли Търнър. — Не е мъртъв, нали… ?

— Не бъди глупава, — отговори Уилиямс неуверено — само се шегува.

— Все пак, по-добре да го свалим — това беше гласът на Йън Томпсън. — Ще си имаме страшни неприятности ако…

Почувства че го развързват, пръстите им нетърпеливо дърпаха възлите.