Самотен, самотен, самотен…
О, Исусе…
Спри!
Глу-у-пак
СПРИ глу
СПРИ пак НЕ!
Ис…
СПРИ
Аз те обичам… СПРИ.
Исусе, аз… СПРИ
Самотен…
Самотен…
сусе… искам… трябва —
СПРИ
Самотен, самотен, самотен…
О, самотен, самотен…
Акне. Миене. Самотен. Рационализъм. Да чукаш огромен сребърен кръст.
Ребрата зарастваха.
Привечер, накуцвайки се промъкваше до входа на пещерата за да слуша монотонните песни на eсеите, докато те се отдаваха на вечерната си молитва. Необяснимо защо като слушаше тези песни очите му се пълнеха със сълзи и той започваше да хлипа неудържимо. Често го завладяваше депресия, която му навяваше мисли за самоубийство.
Малко преди майка му да се върне от работа Карл отвори всички газови кранове в кухнята.
Точно преди тя да отключи входната врата той легна на пода в столовата, пред печката.
Когато майка му влезе тя изкрещя, вдигна го, постави го на дивана, после разби всички стъкла на прозореца и едва тогава се сети да затвори крановете и да повика доктор.
Когато докторът дойде тя се обита да го убеди, че е било нещастен случай. Но изглежда, докторът знаеше всичко по този въпрос. Не беше никак мил с Карл.
— Искаш да бъдеш център на вниманието, млади човече — каза той, когато майката на Карл излезе от стаята. — Това ще да е причината, ако питаш мене.
Карл започна да плаче.
— Ще отидем на почивка — каза майка му, когато докторът си тръгна. Какво има? Не се справяш добре в училище ли? Ще отидем на почивка.
— Няма нищо общо с училище — изплака Карл.
— Тогава какво има?
— Причината е в…
— В мен? В мен? Защо в мен? Какво общо имам аз с това? Какво искаш да кажеш?
— Нищо — той се намуси.
— Трябва да се обадя да поправят стъклата — каза тя и излезе забързано от стаята. — Ще струва цяло състояние.
Обичай ме, обичай ме, обичай ме…
Самотен…
Отче наш, който Си на небето, свето да бъде името Ти, да пребъде царството Ти…
ОБИЧАЙ МЕ!
Иоан Кръстителя изчезна някъде за около месец.
Здравето на Глогауър се подобряваше и той с изненадваща лекота се включи във всекидневния живот на eсеите.
Есеите обитаваха няколко едноетажни къщи, построени от кал и дялан камък и множество пещери в скалите от двете страни на долината. Някои от пещерите бяха с естествен произход, други бяха прокопани от предишните обитатели на долината и от самите eсеи.
Всички предмети на труда бяха обществена собственост. Някои от членовете на сектата, както Глогауър бе забелязал по-рано, имаха жени, но повечето водеха напълно монашески живот.
За своя изненада Глогауър научи, че повечето от есеите са пацифисти, отказващи да притежават и да произвеждат оръжия. Техните възгледи не съвпадаха напълно с войнствените проповеди на Кръстителя и въпреки това сектата не само търпеше, но и почиташе Иоан.
Вероятно омразата им към римляните заглушаваше гласът на принципите. Може би не бяха напълно сигурни в намеренията му.
А възможно бе и той самият да бе преднамерено неясен в речите си — или пък Глогауър просто не го разбираше. Каквато и да бе причината, поради която го търпяха, нямаше никакво съмнение, че в действителност Иоан е техния водач.
Ежедневието на есеите следваше своя равномерен ход — ритуално изкъпване три пъти на ден, молитва преди всяко ядене, на зазоряване, привечер и след работа.
Работата не беше тежка.
Понякога Глогауър ореше с дървено рало, теглено от други членове на сектата, друг път самия той се впрягаше, нерядко наглеждаше козите, пасящи по близките склонове.
Това бе мирен и спокоен живот. Макар и примитивен, той скоро погълна изцяло вниманието на Глогауър. Обичаше да се излежава на хълма, докато козите пасат около него, с поглед зареян в пустинята, където оскъдните храсталаци бяха единствената храна на козите и овцете. Ниски дръвчета и шубраци следваха хода на реката, която сигурно се вливаше в Мъртво море.
Почвата бе неравна. Приличаше на разбушувано езеро, застинало в жълтеникаво-кафяви контури.