След Дайдра Томпсън последва поредица от успехи с други грозновати жени от компанията, всички те, както съумя да открие, носещи идентични сатенени бикини.
След около шест месеца се почувства изтощен, мразещ тези невротични жени, омръзнал на самия себе си, изпълнен с досада към келтския мистицизъм. Напусна дома на Дайдра Томпсън и се завърна вкъщи с тежък нервен срив.
Майка му реши, че има нужда от промяна и го посъветва да гостува на негови приятели в Хамбург.
Хамбургските му приятели се смятаха за потомци на народа на Атлантида, загинал от атомните бомби, които антипатични марсиански духове са пуснали с помощта на летящи чинии.
Последва поредица от също така грозновати германки, които обаче, за разлика от британските си посестрими, носеха черни найлонови пликчета.
Донякъде това беше промяна.
Хамбург го превърна в един войнстващ антихрист, дълбоко убеден, че християнството е перверзна издънка на древната нордическа вяра.
Но така и не можа да приеме, че тази вяра в най-чистата си форма е произлязла от Атлантида, докато накрая се скара със своите германски приятели, намрази Германия и замина за Тел Авив, където имаше приятел, собственик на книжарница, специализирана в продажбата на окултни произведения главно на френски.
По време на престоя си в Тел Авив той се запозна с един унгарски художник, който го убеждаваше в правотата на учението на Юнг, но на Карл всичко това се стори глупаво. Чувстваше се все по-изоставен и нещастен докато една сутрин се качи на автобус и се отправи към предпустинята. В тази изостанала земеделска област той за първи път срещна хора, говорещи нещо подобно на древния арамейски език. Намери ги много гостоприемни, престоят сред тях му хареса много. Живя с тях почти четири месеца преди да се върне в Тел Авив и с напълно променени възгледи да разговаря отново за Юнг с унгарския художник. Не успя да открие каквото и да е от Юнг, нито в книжарницата на своя приятел, нито в другите книжарници и библиотеки на Тел Авив. Реши да се завърне в Англия.
Веднага след като пристигна в южен Лондон той отиде в местната библиотека и прекара известно време в четене на Юнг.
Майка му все по-често го питаше не смята ли да си намери работа.
Отвръщаше, че възнамерява да изучава психология и че, вероятно, ще стане психиатър.
Животът на есеите независимо от своята простота не бе лишен от удобства.
Дадоха му дървена тояга и препаска от козя кожа и като се изключи факта, че през цялото време го държаха под наблюдение изглежда донякъде го бяха приели за член на тяхната секта.
Понякога го разпитваха за неговата колесница — Машината на Времето, която възнамеряваха да докарат от пустинята — и той им разказваше как е пътувал с нея от Египет до Сирия и след това дотук. Приемаха разказите му със завидно спокойствие. Бяха привикнали с чудеса.
Есеите бяха виждали и по-странни неща от неговата Машина на Времето.
Виждали бяха хора вървящи по водата и ангели, спускащи се от небесата, чували бяха речта на Бога и неговите архангели, както и изкусителния глас на Сатаната и лукавите му изчадия.
Те грижливо описваха всичко това на своите пергаментови свитъци ведно със събитията от всекидневния живот и новините, които донасяха от странство членовете на тяхната секта.
Живееха постоянно с Божието присъствие, говореха на Бога и получаваха отговори от Него, докато измъчваха своята плът и с напукани от жажда устни възнасяха своите молитви под палещото слънце на Юдея.
Карл Глогауър остави косата и брадата си да избуят. Не след дълго лицето и тялото му обгоряха от слънцето. Подобно на тях и той измъчваше плътта си, гладуваше и пееше молитви под слънцето.
Но той рядко чуваше гласа на Бога и само веднъж му се привидя един архангел с огнени криле.
Един ден те го заведоха на реката и го покръстиха с името, което бе споменал пред Иоан Кръстителя. Нарекоха го Емануил.
Имаше някаква особена тържественост в церемонията, с всичките тези монотонни припеви и поклащания, и той бе завладян от еуфория и щастие, каквито отдавна не бе изпитвал.
ПЕТА ГЛАВА
Упорития стремеж да прозре в магичния свят на есеите изтощаваше Глогауър. Но от друга страна, той бе изненадан от това колко добре се чувства сред тях, след всички преживяни премеждия. Изпитваше някакво странно спокоствие в компанията на тези чудати мъже и жени, които, трябваше да признае, всеки нормален човек от двайсети век би сметнал за луди. Ала може би понеже тяхната лудост не се различаваше много от неговата, не след дълго той престана да забелязва странностите им.