Моника.
Моника не носеше сребърен кръст.
За първи път я срещна, когато работеше като санитар в психиатричната болница „Дарли Грейндж“, откъдето бе решил да щурмува висините на психиатрията. Назначена бе като социален работник с психиатрична насоченост и бе единствената, която се вслушваше в излиянията му относно проблемите с пациентите, дразгите, които имаше с другите санитари и сестри, боят, обидите.
— Виждате ли, — отвърна му тя — имаме трудности с подбора на персонала. Заплатите са толкова ниски…
— Да ги увеличат тогава…
Вместо да вдигне рамене, както правеха другите, тя кимна.
— Зная. Писала съм за това няколко пъти до „Гардиан“, без подпис, разбира се, а едно от писмата дори го публикуваха.
Не след дълго напусна работа и я видя едва след няколко години.
Беше на двайсет.
Една вечер Иоан Кръстителя се зададе иззад хълма, последван от двайсетина от най-близките си сподвижници.
Глогауър го зърна докато прибираше козите в една пещера за нощта. Той се спря и зачака Иоан да се приближи.
Отначало Кръстителя не го позна, а след това избухна в смях.
— Е, Емануиле, както виждам май най-сетне си заприличал на есеец. Покръстиха ли те вече?
Глогауър кимна.
— Покръстиха ме.
— Добре — Кръстителя се намръщи на някаква внезапно споходила го мисъл.
— Бях в Ерусалим, да се срещна с някои приятели.
— И какви са новините от Ерусалим?
Кръстителя го загледа с прям поглед.
— Че вероятно не си шпионин на Ирода и на римляните.
— Радвам се, че си стигнал до този извод — усмихна се Глогауър.
Помрачнялото лице на Иоан омекна. Той се усмихна и хвана Карл за ръката по римски обичай.
— Значи — ти си наш приятел. Може би и нещо повече от приятел… ?
Глогауър се намръщи на свой ред.
— Не те разбирам — все пак изпитваше известно облекчение, че Кръстителя, който дълго време виждаше в негово лице враг, го бе приел за приятел.
— Мисля, че разбираш какво искам да кажа — продължи Иоан.
Глогауър почувства умора. Почти не бе ял през този ден, прекаран сред козите, под знойните лъчи на слънцето. Той се прозина и с мъка се опита да продължи темата.
— Аз не… — започна той.
За миг през лицето на Иоан премина сянка, след това той се разсмя несръчно.
— Не казвай нищо повече. Сподели с мен вечерята си. Да хапнем див мед и акриди.
Глогауър още не бе опитвал от тази храна, основна прехрана в дългите странствания на тукашните пътешественици. Сънародниците на Иоан я смятаха за особен деликатес.
— Благодаря ти, — каза той — до довечера.
Иоан го надари с тайнствената си усмивка и отмина, последван от сподвижниците си.
Озадачен, Глогауър прибра козите в пещерата и ги залости с паянтовата oграда, за да не се разбягат през нощта. След това прекоси поляната към неговата пещера и се излегна на сламата.
Очевидно Кръстителя продължаваше да вижда в него фактор в назряващите събития.
Тревата, разцъфналите дървета, слънчевите дни с Ева, сладка, възбуждаща, девствена. Запознаха се в Оксфорд, на едно парти у известния журналист, специалист по паранормалните явления Джералд Фридман.
На следващия ден се разхождаха по брега на Айсис, загледани в акостиралите на отсрещния бряг лодки, в рибарите, в далечните очертания на колежа.
Тя беше загрижена за него.
— Не трябва да го взимаш толкова навътре, Карл. Животът не е идеален. Трябва да го възприемаме такъв, какъвто е.
Тя бе първото момиче, с което се чувстваше напълно уверен. Той се засмя.
— Сигурно е така. Защо не?
Тя беше толкова топла. Имаше хубава дълга руса коса, която често закриваше големите и сини очи, гледащи с неподправена прямота в миговете, когато бе сериозна.
През тези няколко седмици той бе възприемал живота именно такъв, какъвто е. Спяха заедно в неговата малка таванска стая в къщата на Фридман, без да обръщат внимание на перверзния интерес, който той проявяваше към тяхната любовна връзка и без да се притесняват от писмата, които тя получаваше от време на време от нейните родители, настояващи да се прибере в къщи.
Тя беше на осемнайсет, и това бе първата и ваканция в Съмървил.
За първи път го обичаха. Тя бе всеотдайно влюбена в него и той в нея. В началото се притесняваше от нейната страст и състрадание, беше подозрителен защото не можеше да повярва, че някой би могъл да изпитва такива дълбоки чувства към него. Постепенно повярва и отвърна със същите чувства. Когато бяха разделени те се даряваха с писма, изпълнени с нежна любовна поезия.