— Не мога да отвържа този…
— Ето ти ножа ми — срежи го…
— Не мога, това е моята вратовръзка — татко ще ме…
— Побързай, Брайън!
Продължаваше да виси отпуснат на последната връзка, със здраво затворени очи.
— Дай ми го! Аз ще я срежа!
Когато и последната връзка бе срязана той падна на колене, ожули ги в сгурта и отпусна лице на земята.
— Блайми, той наистина е…
— Не бъди глупак — все още диша. Само е припаднал.
Почти повярвал в собствената си измама той чуваше разтревожените им гласове сякаш от разстояние.
Уилиямс го разтърси.
— Събуди се, Карл. Стига си се излежавал.
— Ще повикам мистър Матсън — каза Моли Търнър.
— Не, недей…
— Това е мръсна игра, така или иначе.
— Върни се, Моли!
Вниманието му бе концентрирано върху парчетата сгурия, забити в лявата страна на лицето му. Не беше трудно да държи очите затворени и да не обръща внимание на ръцете на децата върху тялото си. Постепенно загуби мярка за време докато не чу дълбокия, сардоничен глас на мистър Матсън да се издига над общата шумотевица. Настъпи тишина.
— Какво, по дяволите, си направил този път, Уилиямс?
— Нищо, сър. Беше игра. Всъщност, идеята беше на Карл.
Здрави мъжки ръце го преобърнаха на гръб. Все още можеше да държи очите си затворени.
— Беше игра, сър, — каза Йън Томпсън — на Исус. Карл беше Исус. Играли сме я и преди, сър. Завързахме го за оградата. Беше негова идея, сър.
— Малко извън сезона — промърмори мистър Матсън и въздъхна, опипвайки челото на Карл.
— Беше само игра, сър — каза Мервин Уилиямс отново.
Мистър Матсън мереше пулса на Карл. — Трябваше да внимаваш, Уилиямс. Глогауър не е силно момче.
— Съжалявам, сър.
— Доста глупава постъпка.
— Съжалявам, сър — Уилиямс бе почти разплакан.
— Ще го взема с мен в Матрън. Надявам се за твое добро, Уилиямс, че не е нещо сериозно. Бъди така добър да дойдеш при мен, в учителската стая след часовете.
Карл почувства, че мистър Матсън го вдига.
Беше доволен.
Носеха го.
От силните болки в главата и страната му се повръщаше. Не бе имал възможност да установи къде точно го е докарала Машината на Времето, но като завъртя глава и отвори очи той прецени по мръсното наметало от овча кожа и памучната препаска на човека от дясно, че почти със сигурност е в Близкия Изток.
Целта му бе да се приземи в 29 година след Христа, някъде в пущинака отвъд Eрусалим, близо до Бетлехем. Чудеше се дали сега го носят в Eрусалим?
Вероятно бе в миналото защото носилката, на която го носеха бе направена от грубо обработена животинска кожа. Но може би не, помисли си той, защото бе прекарал достатъчно време сред малки племенни общини в Близкия Изток за да е наясно, че там все още се срещат хора, които почти не са променили начина си на живот от времето на Мохамед. Надяваше се, че не си е строшил ребрата напразно.
Двама мъже носеха носилката на рамене, докато другите вървяха отстрани. Всички бяха брадати, тъмнокожи и обути със сандали. Повечето носеха тояги. Миришеше на пот, на животинска мазнина и на още нещо трапчиво, което той не можа да установи.
Вървяха към верига от хълмове в далечината и още не бяха забелязали, че се е събудил.
Слънцето не беше така силно, както когато за първи път изпълзя от Машината на Времето. Свечеряваше се.
Местността на около бе камениста и гола и дори хълмовете отпред изглеждаха сиви.
Потръпна, когато носилката се разтърси и изстена от засилилата се болка в хълбока.
За втори път загуби съзнание.
Отче наш, който Си на небето…
Като повечето от неговите съученици бяха го възпитали, да отдава почит на християнската религия с думи. Утринни молитви в училище. Поне две молитви през нощта. Едната — Божията молитва, а другата — Господ да поживи Мама, Господ да поживи Тате, Господ да поживи сестрите и братята ми и всички скъпи хора около мен, и Господ да поживи мен. Амин. Така го беше научила жената, която известно време се грижеше за него, докато майка му ходеше на работа. Беше прибавил от себе си списък от „благодаря ти“ (благодаря Ти за хубавия ден, благодаря Ти че отговорих правилно по история… ) и „прости ми“ (прости ми, че бях груб към Моли Търнър, прости ми, че не си признах пред мистър Матсън… ). Едва на седемнадесет години започна да си ляга без да произнася ритуалните молитви и то благодарение на нарастващото нетърпение за мастурбация.
Отче наш, който Си на небето…
Последните спомени за баща му бяха свързани с ваканция на море, когато бе четири или пет годишен. Войната бушуваше, влаковете бяха претъпкани с войници, спираха често. Спомняше си как пресича релсите към отсрещния перон, питайки баща си за съдържанието на вагоните, които се композираха наблизо. Имаше ли някаква шега? Нещо за жирафи?