Веднъж той и каза:
— Аз имам сумрачен ум…
— Ако искаш да кажеш „мрачен ум“, считай че съм напълно съгласна с теб — отвърна му тя.
Той игнорира забележката.
— Мисля, че е заради майка ми. Никога не е гледала реално на нещата…
— Нищо ти няма, освен че си падаш малко нарцисист, това е всичко.
— Някой веднъж ми каза, че мразя себе си.
— По-скоро прекалено мислиш за себе си.
Нежни сребърни кръстчета, се сипят над блестящата повърхост на морето.
Пляс!
Дървени кръстове падат от небето.
Пляс!
Морето се вълнува, сребърните кръстчета се разбиват на парчета.
— Защо разрушавам всичко, което обичам?
— О, Боже! Моля те, Карл, задръж за себе си тези сълзливи пубертетски тъпотии!
Пляс!
През всички пустини на Арабия утъпках път, аз роб на слънцето, да търся моя Бог.
— Време и личност — две големи загадки…
Къде съм?
Кой съм аз?
Какво съм аз?
Къде съм?
ДЕВЕТА ГЛАВА
Пет години назад в миналото.
Почти две хиляди години в бъдещето.
В топлото, влажно легло с Моника.
За пореден път техния опит да правят нормална любов се бе изродил в множество дребни спречквания, които изглежда и доставяха по-голямо удоволствие от всичко останало.
Истинското забавление и задоволяване разбира се, предстоеше тепърва. Както обикновено, то щеше да завърши с екзалтиран, гневен спор.
— Предполагам, отново възнамеряваш да заявиш, че не си доволен.
Тя прие подадената от него в тъмното цигара.
— Добре ми е.
Известно време пушеха мълчаливо.
Постепенно и независимо, че знаеше какъв ще бъде резултата, той заговори.
— Каква ирония, нали? — започна той.
Зачака нейния отговор. Тя не бързаше.
— Кое? — попита най-накрая.
— Всичко това. Прекарваш целия ден в напразни опити да решиш сексуалните проблеми на разни невротици. А нощите си прекарваш също като тях.
— Не съвсем. Разликата е само степенна.
— Щом казваш.
Обърна се и се загледа в лицето и, огряно от проникващата през прозореца звездна светлина. Червенокоса, с остри черти и професионално успокояващ глас на психиатричен социален работник. Това бе глас мек, благоразумен, лъжовен. Много рядко, когато бе дълбоко развълнувана гласът издаваше истинския и характер.
Лицето и никога не се отпускаше, дори насън. Очите и — винаги бдителни, движенията — целенасочени. Всеки инч от нея бе зорко охраняван, вероятно поради тази причина не изпитваше удоволствие от обичайните начини за правене на любов.
Той въздъхна.
— Ти просто не можеш да се отпуснеш, така ли е?
— О, Карл, млъкни. Ако искаш да видиш някой невротичен нещастник просто погледни себе си.
Използваха съвсем свободно психиатричната терминология. Чувстваха се щастливи, когато успяваха да си прикачат по някой епитет.
Той се отърколи от нея и докато се пресягаше за пепелника мерна отражението си в огледалото на тоалетната масичка.
Имаше нездравия, измъчен вид на изпаднал еврейски духовник, с глава пълна с неясни видения и безумни фикс-идеи и тяло, разкъсвано от противоречиви желания. Винаги губеше тези спорове с Моника. Поне на думи тя бе доминиращия фактор.
Тази словесна престрелка винаги му се струваше по-перверзна от сексуалните им взаимоотношения, в които имаше възможност най-сетне да заеме ръководна роля. Вече се бе примирил с мисълта, че е нерешителен, пасивен, мазохистичен. Дори гневът, който преди го спохождаше често, в последно време бе станал някак импотентен.
Моника бе с десет години по-стара от него, с десет години по-горчива. Той смяташе, че като личност тя притежава повече динамизъм от него. Въпреки всичко не и вървеше никак в работата. Хвърляше се с главата напред, изгаряща от желание за бърз успех с пациентите.
Проблемът е, че се нагърбват с прекалено голяма задача, помисли си той. Свещениците, които в замяна на изповедта предлагат панацея, психиатрите — с техните отчаяни и безуспешни опити да помогнат. Но поне се опитват, помисли си той и след това се зачуди дали това всъщност е добродетел.
— Гледам на себе си — заговори той.
Дали не бе заспала?
Той се обърна.
Очите и бяха отворени, вперени нейде отвъд прозореца.
— Гледам на себе си, — повтори той — както е гледал Юнг. Как ще помогна на всички тези хора ако самия аз съм жертва и страдам от Morbus sacer невроза. Същото се е питал и той…
— Този стар сензационалист. Този стар рационализатор на собствения мистицизъм. Нищо чудно, че не успя да станеш психиатър.
— Не ме биваше за тази работа. Тя няма нищо общо с Юнг…