— Не ми излизай с тия номера…
— Исках да помагам на хората. Но не успях да намеря начин. И ти си признавала, че се чувстваш безсилна.
— Може, в края на някоя тежка седмица. Пални още един фас.
Той отвори пакета на нощната масичка, пъхна две цигари в уста, запали ги и и подаде едната.
Дълбоко в съзнанието си отбеляза, че напрежението е започнало да нараства.
Спорът, както винаги бе безцелен. Но не спорът бе важен, а изразът който той даваше на тяхната връзка. Чудеше се дали всъщност и това има значение.
— Не казваш истината.
Знаеше, че вече няма връщане назад, ритуалът трябва да се изпълни докрай.
— Казвам абсолютната истина. Нямам намерение да се отказвам от работата си. Няма да се предам. Няма да се проваля.
— Да се провалиш? Ти си по-мелодраматична дори от мене.
— Започна да се разгорещяваш, Карл. Опитваш се да се измъкнеш от черупката си.
Той възкликна подигравателно:
— Ако бях на твое място, отдавна да съм се отказал от работата си, Моника. Не те бива повече от мен за нея.
Тя присви рамене и придърпа чаршафа.
— Ти си едно мръсно копеле.
— Не изпитвам завист към твоята работа, каквото и да си мислиш. Никога няма да разбереш какво искам от живота.
Тя се изсмя презрително.
— Модерния човек в търсене на душата, а? По-скоро, модерния човек в търсене на патерица. Разбирай го както искаш.
— Разрушаваме митовете, които са движели света хилядолетия.
— И сега ще кажеш: „И какво ще изградим на тяхно място?“ Ти си банален и глупав, Карл. Никога не си успявал да погледнеш рационално на нещата, включително и на себе си.
— Какво от това? Нали казваш, че митовете няма значение.
— Реалността, която ги създава има значение.
— Юнг учи, че и митът може да създава реалност.
— Което доказва какъв объркан стар глупак е бил той.
Карл изпъна крака. Без да иска докосна нейните и се отдръпна. Почеса се по главата. Тя лежеше до него и пушеше, но на лицето и имаше усмивка.
— Хайде, — каза тя — дойде време да чуем и нещо за Христос.
Той не отговори.
Тя му подаде изпушената цигара и той я пусна в пепелника. Погледна часовника си.
Два часа след полунощ.
— Защо го правим? — попита той.
— Защото трябва.
Тя се пресегна и притегли главата му на гърдите си.
— Какво друго ни остава да правим?
Той се разплака.
Великодушна в победата си тя го погали по главата и промърмори нещо успокоително.
Десет минути по-късно той я облада диво.
Няколко минути след това отново избухна в плач.
Предателство.
Той предаде себе си и по такъв начин бе предаден.
— Искам да помогна на хората.
— Първо намери някой да помогне на теб.
— О, Моника, Моника.
„Ние протестантите рано или късно трябва да решим въпроса — трябва ли да разбираме термина «по образ и подобие на Христа» в смисъл, че трябва да копираме неговия живот и, ако мога да използвам израза — да имитираме дамгата на неговия позор, или още повече, че трябва да живеем живота си правдиво като него, независимо от трудностите, които това ще ни донесе. Не е никак лесно да живееш подобно на Христос, но невъобразимо по-трудно е да се опиташ да живееш така правдиво, както е живял Христос. Всеки, който се опита да го направи… ще остане неразбран, ще бъде отритнат, измъчван и разпънат… Неврозата е дисоциация на личността.“
Самотен…
Аз съм самотен…
Значи е умрял, така ли? Нито пени не ми е пратил докато беше жив. Въобще не дойде да те види. А сега ти оставя наследство.
— Мамо, та това е книжарница. Сигурно едвам е свързвал двата края с нея.
— Книжарница! Това е съвсем в негов стил. Книжарница!
— Ако искаш мога да я продам и да ти дам парите.
— Много благодаря — отвърна тя с ирония. — Не, задръж я. Така поне ще престанеш да ми искаш пари.
— Странно, че не са ни писали по-рано — каза той.
— Може да сме били канени на погребението.
— Щеше ли да отидеш?
— Той ми беше съпруг все пак. И твой баща.
— Предполагам, че са загубили доста време докато ни открият.
— Колко Глогауърови има според теб в Лондон?
— Права си. Като си помисли човек — странно е, че досега не сме чули нищо за него.
— И защо ли? Нямаше го в телефонния указател. Как и беше името на книжарницата.
— Книжарница „Мандала“. На улица „Грейт Ръсъл“.
— „Мандала“. Що за име е това?
— Предлага книги по мистицизъм и прочие.
— Всъщност и ти тръгна по този път, нали? Винаги съм казвала, че тръгна по неговия път.
Разхождаше се между книгите на баща си. Предната част на магазина беше относително по-прибрана, книгите — подредени по лавиците, които задръстваха тясното пространство. Задната стаичка обаче, бе натъпкана до тавана с купища залежали книги.