Выбрать главу

— Не ми излизай с тия номера…

— Исках да помагам на хората. Но не успях да намеря начин. И ти си признавала, че се чувстваш безсилна.

— Може, в края на някоя тежка седмица. Пални още един фас.

Той отвори пакета на нощната масичка, пъхна две цигари в уста, запали ги и и подаде едната.

Дълбоко в съзнанието си отбеляза, че напрежението е започнало да нараства.

Спорът, както винаги бе безцелен. Но не спорът бе важен, а изразът който той даваше на тяхната връзка. Чудеше се дали всъщност и това има значение.

— Не казваш истината.

Знаеше, че вече няма връщане назад, ритуалът трябва да се изпълни докрай.

— Казвам абсолютната истина. Нямам намерение да се отказвам от работата си. Няма да се предам. Няма да се проваля.

— Да се провалиш? Ти си по-мелодраматична дори от мене.

— Започна да се разгорещяваш, Карл. Опитваш се да се измъкнеш от черупката си.

Той възкликна подигравателно:

— Ако бях на твое място, отдавна да съм се отказал от работата си, Моника. Не те бива повече от мен за нея.

Тя присви рамене и придърпа чаршафа.

— Ти си едно мръсно копеле.

— Не изпитвам завист към твоята работа, каквото и да си мислиш. Никога няма да разбереш какво искам от живота.

Тя се изсмя презрително.

— Модерния човек в търсене на душата, а? По-скоро, модерния човек в търсене на патерица. Разбирай го както искаш.

— Разрушаваме митовете, които са движели света хилядолетия.

— И сега ще кажеш: „И какво ще изградим на тяхно място?“ Ти си банален и глупав, Карл. Никога не си успявал да погледнеш рационално на нещата, включително и на себе си.

— Какво от това? Нали казваш, че митовете няма значение.

— Реалността, която ги създава има значение.

— Юнг учи, че и митът може да създава реалност.

— Което доказва какъв объркан стар глупак е бил той.

Карл изпъна крака. Без да иска докосна нейните и се отдръпна. Почеса се по главата. Тя лежеше до него и пушеше, но на лицето и имаше усмивка.

— Хайде, — каза тя — дойде време да чуем и нещо за Христос.

Той не отговори.

Тя му подаде изпушената цигара и той я пусна в пепелника. Погледна часовника си.

Два часа след полунощ.

— Защо го правим? — попита той.

— Защото трябва.

Тя се пресегна и притегли главата му на гърдите си.

— Какво друго ни остава да правим?

Той се разплака.

Великодушна в победата си тя го погали по главата и промърмори нещо успокоително.

Десет минути по-късно той я облада диво.

Няколко минути след това отново избухна в плач.

Предателство.

Той предаде себе си и по такъв начин бе предаден.

— Искам да помогна на хората.

— Първо намери някой да помогне на теб.

— О, Моника, Моника.

„Ние протестантите рано или късно трябва да решим въпроса — трябва ли да разбираме термина «по образ и подобие на Христа» в смисъл, че трябва да копираме неговия живот и, ако мога да използвам израза — да имитираме дамгата на неговия позор, или още повече, че трябва да живеем живота си правдиво като него, независимо от трудностите, които това ще ни донесе. Не е никак лесно да живееш подобно на Христос, но невъобразимо по-трудно е да се опиташ да живееш така правдиво, както е живял Христос. Всеки, който се опита да го направи… ще остане неразбран, ще бъде отритнат, измъчван и разпънат… Неврозата е дисоциация на личността.“

(Юнг, „Модерния човек в търсене на душа“)

Самотен…

Аз съм самотен…

Значи е умрял, така ли? Нито пени не ми е пратил докато беше жив. Въобще не дойде да те види. А сега ти оставя наследство.

— Мамо, та това е книжарница. Сигурно едвам е свързвал двата края с нея.

— Книжарница! Това е съвсем в негов стил. Книжарница!

— Ако искаш мога да я продам и да ти дам парите.

— Много благодаря — отвърна тя с ирония. — Не, задръж я. Така поне ще престанеш да ми искаш пари.

— Странно, че не са ни писали по-рано — каза той.

— Може да сме били канени на погребението.

— Щеше ли да отидеш?

— Той ми беше съпруг все пак. И твой баща.

— Предполагам, че са загубили доста време докато ни открият.

— Колко Глогауърови има според теб в Лондон?

— Права си. Като си помисли човек — странно е, че досега не сме чули нищо за него.

— И защо ли? Нямаше го в телефонния указател. Как и беше името на книжарницата.

— Книжарница „Мандала“. На улица „Грейт Ръсъл“.

— „Мандала“. Що за име е това?

— Предлага книги по мистицизъм и прочие.

— Всъщност и ти тръгна по този път, нали? Винаги съм казвала, че тръгна по неговия път.

Разхождаше се между книгите на баща си. Предната част на магазина беше относително по-прибрана, книгите — подредени по лавиците, които задръстваха тясното пространство. Задната стаичка обаче, бе натъпкана до тавана с купища залежали книги.