Не бе оправдал очакванията на Иоан.
— Съжалявам — каза той. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам…
Благодарение на него Иоан бе загубил надеждата за успех.
— Съжалявам. Съжалявам.
Отново не бе имал сили да стори необходимото.
— Съжалявам.
Есеите подеха някаква странна монотонна песен поклащайки се ритмично настрани. Песента се възнасяше и затихваше в такт с поклащането.
Иоан го пусна и Глогауър запуши уши. Все още се напъваше конвулсивно макар стомахът му да бе вече празен.
Олуля се, с мъка запази равновесие и се затича, все още притискайки ръце към ушите си, по каменистия сипей, под безмилостно блъскащите лъчи на слънцето, накъдето му видят очите.
А Иоан Го възпираше, казвайки: Аз имам нужда да се кръстя от тебе, и Ти ли идеш при мене? А Исус в отговор му рече: Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко що е право. Тогава Иоан Го остави. И като се кръсти Исус веднага излезе от водата, и ето отвориха Му се небесата, и видя Божият Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него. И ето гласът от небесата, който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.
На петнадесет започна да посещава класическа гимназия и се справяше доста добре с ученето.
Във вестниците често пишеха за младежки „теди бойс“ банди тероризиращи южните окрайнини на Лондон, но хлапаците изтупани по теди-модата, които срещаше по улицата изглеждаха напълно безобидни.
Един ден отиде на кино в Брикстън Хил и на връщане реши да се прибере пеша до Стрейтхъм, защото бе дал всичките си пари за сладолед.
От киното излезе заедно с тях. Въобще не забеляза, че го следват докато се спускаше надолу по хълма.
След това, внезапно, те го обградиха.
Лицата им бяха бледи, злобни, на възраст — почти колкото него. Двама от тях познаваше смътно. Бяха от търговския техникум, на същата улица, на която бе и неговото училище. Играеха на тяхното футболно игрище.
— Здравейте — едва промълви той.
— Здравей, синко — отвърна най-големия теди бой. Дъвчеше дъвка и го гледаше ухилено. — Къде си тръгнал, значи?
— Вкъщи.
— Вкъщи — изимитира го подигравателно големият.
— И какво ще правиш като стигнеш там?
— Ще си лягам.
Карл се опита да излезе от кръга, но те не го пуснаха.
Притиснаха го във входа на един магазин. По шосето зад тях бръмчаха коли. Улицата бе ярко осветена от уличните лампи и витрините на магазините.
Няколко минувачи преминаха, но никой не се спря. Карл започна да изпада в паника.
— Нямаш ли домашни за писане, синко? — попита момчето, което стоеше до водача на групата. Беше червенокос, луничав, с пронизващи сиви очи.
— Искаш ли да се биеш с някой от нас? — попита следващото момче. Беше едно от момчетата, които Карл разпозна.
— Не. Няма да се бия. Пуснете ме да си вървя.
— Страх ли те е, синко? — попита водачът захилено. От време на време той опъваше дъвката си като ластик и пак я набутваше в устата си, след което продължаваше да дъвче с неизменната си усмивка.
— Не. Но защо трябва да се бия с вас? Не мисля, че въобще някой трябва да се бие.
— Нямаш голям избор нали, синко?
— Вижте, вече закъснявам. Трябва да се прибирам.
— Имаш време за няколко рунда…
— Казах ви. Не искам да се бия с вас.
— Да не мислиш, че си по-добър от нас, синко?
— Не — той се разтрепера. Очите му се наляха със сълзи. — Разбира се, че не.
— Разбира се, че не, синко.
Опита се да се отскубне, но те отново го блъснаха във входа.
— Ти си лайнара с гадното име, нали? — попита другото момче, което познаваше. — Гло-гъз или нещо такова.
— Глогауър. Пуснете ме.
— Да не би майка ти да се сърди, ако позакъснееш малко?
— Какво гадно чифутско име.
— Чифутин ли си, синко?
— Прилича на чифутин.
— Чифутин ли си, синко?
— Еврейско момче ли си, синко?
— Чифутин ли си, синко?
— Млъкнете! — изкрещя Карл. — Защо се заяждате с мене?
Опита се да ги разблъска. Един от тях го удари в корема. Изхриптя от болка. Друг го блъсна и той се залюля.
Забързани минувачи ги подминаваха. Някои от тях ги поглеждаха. Един мъж се спря, но жена му го задърпа.
— Детски закачки — каза тя.
— Да му смъкнем гащите — предложи едно от момчетата през смях. — Така ще разберем.
Карл се опита да се измъкне отново, но този път те не му попречиха.
Затича се надолу по хълма.
— Дайте му малко преднина — чу да казва едно от момчетата.
Продължи да тича.
Последваха го със смях и весели крясъци.