Той падна и тялото му се повлече надолу по склона. Кракът ужасно го заболя от удара, от раната на главата му шурна кръв.
Веднага, след като спря да се свлича той се изправи и се заизкачва отново бавно нагоре по нажежената скала.
Времето изгуби значение, личността му изгуби значение. Това бе сгоден случай за оценка теориите на Хедингтън, но съзнанието му също бе изчезнало. Беше просто нещо, което се изкачва нагоре по планината.
Полегна за малко, премигвайки болезнено, след това очите му се затвориха.
Чу гласът на Моника и вдигна глава. Стори му се, че я зърна с крайчеца на окото си.
Не бъди мелодраматичен, Карл…
Често бе повтаряла тези думи. Чу собствения си глас да отговаря:
Роден съм извън времето, Моника. В тези времена на логиката няма място за мен. Те ще ме погубят накрая.
Нейният глас отвърна:
Вина, притеснение и страх и твоя вечен мазохизъм. Можеше да станеш брилянтен психиатър ако не се беше предал на собствената си невроза…
— Млъквай!
Претърколи се по гръб. Слънцето изгаряше разраненото му тяло.
— Млъквай!
Чисто християнски синдром, Карл. Не се съмнявам, че скоро ще станеш яростен католик. Къде е силата на твоя ум?
— Млъквай! Върви си, Моника!
Страхът повелява мислите ти. Ти не търсиш душа и дори признак на живот. Ти търсиш утеха.
— Остави ме на мира, Моника!
Покри ушите си с омазани в кал ръце. Косата и брадата му бяха сплъстени от мръсотия. Кръвта от раните, покриващи тялото му се бе съсирила. Отгоре слънцето биеше сякаш в унисон с ударите на сърцето му.
Карл, не разбираш ли, че падаш надолу. Надолу. Стегни се. Не си напълно лишен от способност за рационално мислене…
— О, Моника! Млъкни!
Гласът му бе сух и писклив.
Няколко гарвана кръжаха в небето над него. Чу ги да отвръщат с вик подобен на неговия.
Бог умря през 1945…
— Сега не е 1945, сега е 28 година от рождение Христово. Бог е жив!
Как можеш да си губиш времето с такава очевидно синкретична религия, каквато е Християнството — юдаизма, стоицизма, гръцките култови религии, ориенталските ритуали…
— Това няма значение!
Не за теб в сегашното ти състояние.
— Нуждая се от Бог!
Това е в основата на всичко, нали? Всяко неадекватно човешко същество свършва като тебе. Добре, Карл, издялай сам своите патерици. Помисли си само какъв би могъл да бъдеш ако беше наясно със себе си…
Глогауър изправи разраненото си тяло на върха и изкрещя.
Гарваните се разлетяха уплашено.
Небето потъмня.
Тогава Исус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушаван от дявола. И след като пости четиридесет дни и четиридесет нощи, най-после огладня.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Залитайки, лудият се спусна в града.
Главата му бе обърната нагоре, към слънцето, очите му кръжаха из орбитите, ръцете му висяха отпуснати, устата мълвеше беззвучно.
Прах се вдигаше изпод краката му на облаци и кучешки лай го следваше. Децата му се присмиваха и го замеряха с камъни, след което побягваха.
Лудият започна да говори.
Думите му бяха неразбираеми за хората от града и все пак, те бяха произнесени с такава сила и убеждение, сякаш сам Господ говореше с устата на това измършавяло, дрипаво същество.
Чудеха се, откъде ли е дошъл лудия.
Веднъж, римски легионери го спряха и запитаха с подигравателна вежливост има ли близки, при които да го заведат. Заговориха го на примитивен арамейски и останаха изненадани, когато той им отвърна със странен акцент на латински, по-чист от езика, който говореха те.
Запитаха го дали е равин или книжник. Каза им, че не е нито едното нито другото.
Старшият на легионерите му предложи малко изсушено месо и вино. Той изяде месото и помоли за вода. Дадоха му.
Легионерите бяха част от пътен патрул, който минаваше по тези места веднъж месечно. Това бяха яки мъже с потъмнели от слънцето, гладко избръснати лица. Носеха изплетени от кожа и покрити с мръсни петна ризници и сандали, железни шлемове и къси мечове, затъкнати в ножници.
Стояха около него, облени в светлината на залязващото слънце и го разглеждаха с безпокойство. Старшият, който се отличаваше по металическия нагръдник, дългия до земята плащ и затъкнатото в шлема перо, го попита с мек глас как се казва.
Лудият се замисли за миг, докато устните му помръдваха, сякаш се мъчеше да си припомни името.
— Карл — отвърна той бавно, с глас изпълнен със съмнение. Звучеше по-скоро като предположение.
— Прилича на римско име — каза един от легионерите.
— Или може би гръцко — добави друг. — Доста гърци се навъртат наоколо.