Градът бе чист и процъфтяващ. Рядко по улиците му се срещаха просяци, а и те бяха поохранени. Улиците следваха извивките на хълма, на който градът бе построен.
Навсякъде се носеше дъхът на прясно нарязано дърво, и шумът на дърводелските работилници, защото градът дължеше славата си на своите изкусни дърводелци. Той бе разположен в покрайнините на Израилската долина, близо до търговския път между Дамаск и Египет и често от него излизаха кервани, пълни с изделията на градските занаятчии.
Градът се наричаше Назарет.
Най-сетне лудият бе открил своя Назарет.
Хората от града го разглеждаха с любопитство и подозрителност докато се клатушкаше из пазарния площад. Приличаше на странстващ проповедник или на обладан от зъл дух. На просяк или на член на секта като тази на зилотите, на които не се гледаше с добро око в последно време заради бедствието, което бяха донесли на Ерусалим преди четиридесет години. Жителите на Назарет не обичаха нито бунтовниците нито фанатиците. Живееха охолно, по-богато отколкото преди римското нашествие.
С мълчание посрещаха и изпращаха лудия, докато той се щураше из пазара. Жените увиваха охранените си тела с вълнени шалове, а мъжете загръщаха памучните си наметки за да не се докосне до тях. При друг случай биха го попитали какво търси в града, но имаше нещо в напрегнатия му поглед, в живото му, подвижно лице, което независимо от измършавелия му вид ги караше да се отнасят към него с уважение.
Когато стигна средата на пазарния площад лудия спря и се огледа. Изглежда не забелязваше хората около себе си. Премигна и облиза устни.
Край него премина една жена, като го гледаше предпазливо. Той и заговори с мек глас, обмисляйки всяка дума.
— Това ли е Назарет?
— Това е — кимна тя и забърза.
През площада пресичаше мъж, облечен с вълнена роба на червени и кафяви райета. Малка червена шапка едва прибираше черната му, къдрава коса. Лицето му бе пълно, добродушно.
Лудият се изпречи на пътя му и го спря.
— Търся един дърводелец.
— Много дърводелци има в Назарет. Това е градът на дърводелците! Самият аз съм дърводелец — човекът говореше шеговито, покровителствено. — С какво мога да ти услужа?
— Познаваш ли един дърводелец на име Йосиф? Потомък на Давид. Има няколко деца и жена на име Мария. Едно от децата се казва Исус.
Добродушният човек придаде на лицето си подигравателно-замислен израз и се почеса по врата.
— Познавам няколко Йосифа. И не малко Марии… — очите му блеснаха, а устните се извиха в саркастична усмивка. — Май се сещам за кого говориш. Има един нещастник надолу по оная улица, — той посочи с ръка — жена му се казва Мария. Опитай там. Лесно ще го откриеш, ако не е излязъл на някъде. Питай за човека, който никога не се смее.
Лудият се загледа в посоката, в която го бяха упътили. Веднага след като откри с очи улицата той забърза към нея с вдървена походка.
Улицата бе тясна и изпълнена с мириса на рязано дърво. Краката му затънаха в талашът.
В Назарет въздухът не бе така сух, както в пустинята. Беше като топло английско лято, безгрижно, сладко…
Сърцето на лудия се разтуптя.
От работилниците се разнасяше трясъкът на чукове и стърженето на триони. Край стените на тясната улица стояха наредени дъски с различна големина и форма и той с мъка се запровира през тях.
Внезапно се спря, обхванат от страх.
Много от дърводелците работеха на тезгяси изкарани пред вратите на къщите си. Едни топяха дървени летви в съдове с вряла вода, други въртяха колелата на примитивни стругове, придавайки на дървото невъобразими форми.
Те вдигаха глава, когато минаваше край тях. Той се приближи към един от тях, облечен с кожена престилка, който дялкаше някаква фигурка.
— Какво искаш — запита го човекът като се вторачи в него с късогледите си очи. — Нямам пари за просяци.
— Не съм просяк. Търся един, който живее на тази улица.
— Как се казва?
— Йосиф. Жена му се казва Мария.
Човекът махна с ръката, в която държеше фигурката.
— Две къщи по-надолу, на отсрещната страна на улицата.
Разтрепера се и се обля в пот.
Глупако — това е само…
О, Боже…
Вероятно нищо няма да знаят. Това е само съвпадение.
О, Боже!
Пред къщата, към която лудия се приближи имаше подпрени само няколко дъски, издялани от дърво с по-лошо качество от това на другите. Пейката до входа бе клюмнала на една страна, а човека който седеше на нея и поправяше някакъв стол имаше нещастен вид. Лицето му бе покрито с бръчки и пропито с бедност.
Лудият сложи ръка на рамото му и той се изправи. Очите му гледаха уморено, а брадата му бе рядка и посивяла. Той се покашля може би изненадан, че го прекъсват.