Помнеше баща си като едър, висок човек. Гласът му бе благ, може би малко тъжен, очите му го гледаха с меланхоличен поглед.
Тогава вече знаеше, че майка му и баща му са разделени и че майка му е разрешила на баща му тази последна ваканция с него.
Дали това беше в Девън или Корнуел? Спомените му от клисури, скали и брегове съвпадаха с картините от западното крайбрежие, които бе виждал по телевизията.
Обичаше да играе в една овощна градина обитавана от котки и един полуразпаднал се Форд, целия обрасъл в храсти. Селската къща, в която бяха отседнали също бе пълна с котки, море от котки покриващи масите, столовете и шкафовете.
Плажовете бяха заградени с мрежи, но той не мислеше, че това разваля пейзажа. Край морето вятърът бе изваял мостове и пясъчни статуи. Имаше тайнствени пещери, от които изтичаше вода.
Това бяха почти най-ранните и със сигурност най-щастливите му спомени от детството.
Никога повече не видя баща си.
Господ да поживи Мама, Господ да поживи Тате…
Глупаво беше. Нямаше баща, нямаше и братя и сестри.
Старата жена му бе обяснила, че баща му е заминал за някъде и че всички наоколо са негови му братя и сестри.
Така го прие.
Самотен, мислеше си той, аз съм самотен. Събуди се за малко, и помисли, че е в укритието на Андерсън с неговата облицовка от червеникава стомана и кабели по стените, и че има въздушно нападение. Обичаше безопасността на Андерсън. Винаги му беше забавно да влиза вътре.
Но гласовете си говореха на чужд език. Сигурно беше нощ, защото наоколо бе тъмно. Спряха. Усещаше, че му е топло. Под него имаше слама. Докосна я, без да знае защо и почувства спокойствие.
Отново заспа.
Крясъци. Напрежение.
Майка му викаше по мистър Джордж, на горния етаж. Мистър Джордж и жена му бяха наели двете задни стаи на къщата.
Завика отдолу на майка си.
Отвърна му с истеричен глас:
— Какво има?
— Искам да те видя!
Искаше тя да спре.
— Какво има, Карл? Сега пък събудихте детето!
Тя се появи на площадката над него, опря се театрално на перилата и загърна пеньоара около себе си.
— Мамо. Какво става?
Тя поспря за миг в нерешителност след това се свлече бавно надолу по стълбите. Остана да лежи в основата им, върху тъмния, изтъркан килим. Обхвана го паника.
— О, Мамо!
Мистър Джордж се спусна тежко надолу по стълбите. На лицето му бе изписано примирение.
— О, по дяволите! — каза той. — Грета!
Карл го погледна свирепо.
Мистър Джордж отвърна на погледа му и разтърси глава.
— Тя е добре, синко. Хайде, Грета, събуди се.
Карл застана между мистър Джордж и майка си. Мистър Джордж сви рамене, бутна го встрани, след което се наведе и я изправи на крака. Дългата и, черна коса се спускаше над нейното красиво, разплакано лице. Тя отвори очи и дори Карл бе изненадан от бързината, с която се свести.
— Къде съм? — попита тя.
— Стига, Грета. Нищо ти няма.
Мистър Джордж я поведе обратно по стълбите.
— А Карл? — каза тя.
— Не се безпокой за него.
Те се скриха.
В къщата отново бе тихо. Карл отиде в кухнята. В средата имаше маса за гладене с ютия. Нещо се готвеше на печката. Не миришеше особено приятно. Сигурно го готвеше мисис Джордж.
Чу че някой се спуска по стълбите и избяга през кухнята в градината.
Плачеше. Беше на седем.
ВТОРА ГЛАВА
В ония дни дойде Иоан Кръстител и проповядваше в Юдейската пустиня, като казваше: Покайте се понеже наближи небесното царство.Защото този беше, за когото се е говорило чрез пророк Исаия, който казва: „Гласът на един, който вика в пустинята: Пригответе пътя на Господа. Прави направете пътеките за него.“ А тоя Иоан носеше облекло от камилска козина, и кожен пояс около кръста си,а храната му беше акриди и див мед. Тогава излизаха при него Ерусалим, цяла Юдея и цялата Иорданска околност, и се кръщаваха от него в реката Иордан, като изповядваха греховете си.
Миеха го.
Усети, че по тялото му се стича студена вода и задиша тежко. Бяха съблекли защитния му костюм и гърдите му бяха увити с дебела превръзка от овча кожа пристегната с ремъци.
Болката бе понамаляла, но се чувстваше отпаднал и го обливаха топли вълни. Душевното объркване от седмиците преди да влезе в Машината на Времето, самото пътуване, а сега и треската затрудняваха способността му да възприеме това, което ставаше около него. Всичко бе като сън. Все още не можеше наистина да повярва в Машината на Времето. Може би просто се бе дрогирал? Никога не бе възприемал реалността като нещо кой знае колко истинно и само благодарение на определени инстинкти се бе запазил жив и здрав през младежките години. И все пак, водата която се стичаше по него, допира на овчите кожи до ребрата му, сламата под него — всичко това бе по свой начин по-реално отколкото целия му предишен живот от детството до този миг.