От вратата с празна усмивка ги гледаше идиотът, с капеща от устата му слюнка.
ТРЕТА ЧАСТ
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
И словото стана плът и пребиваваше между нас.
Дискусионната група „Юнг“ се събираше всеки вторник на втория етаж на книжарница „Мандала“ за разискване на трудни теоретични проблеми, групови анализи и групова терапия.
Глогауър не бе организатор на групата, но с радост предоставяше помещението за срещи. За него бе голямо удоволствие да общува със себеподобни поне веднъж седмично.
Макар да ги обединяваше интереса към Юнг, всеки от тях си имаше и собствени интереси. Мис Рита Блен се трудеше над карта за трафика на летящите чинии, но никой не знаеше действително ли вярва в тяхното съществуване. Хюдж Джойс бе убеден, че архетиповете на Юнг произхождат от древната раса на лемурите, изчезнали без следа преди хилядолетия. Алън Чедар, най-младия в групата, бе побъркан на тема индийска мистика, а организаторката — Сандра Петърсън, бе спец по магиите.
Джеймс Хедингтън се интересуваше от времето. Сър Джеймс Хедингтън, физик, изобретател от войната, заможен притежател на най-разнообразни отличия присъдени му за помощта, която е оказал на Съюзниците, бе гордостта на групата. По време на войната се бе прославил като голям импровизатор, ала веднага след края и се бе превърнал в срама на Военното Министерство. Смятаха го за чалнат и, което е още по-лошо, за човек който обича да демонстрира това си качество пред публика.
Сър Джеймс имаше слабо, аристократично лице (макар, че бе роден в Норууд и родителите му бяха средна ръка хора), тънки устни, дълга бяла коса и черни, рунтави вежди. Носеше старомодни костюми, ризи и вратовръзки с избелели шарки. Често обичаше да разказва на другите членове на групата за преодолените трудности при създаването на неговата Машина на Времето. Отвръщаха му с подигравки.
Една вечер, след като всички си бяха тръгнали, Хедингтън покани Глогауър да го посети в лабораторията му в Бенбъри.
— В момента работя над най-различни интересни експерименти като например да изпращам опитни зайчета на пътешествие във времето. На всяка цена трябва да дойдеш да погледаш.
— Не мога да повярвам — отговори Глогауър. — Наистина ли можете да изпращате разни неща във времето?
— О, да. Ти си първия на когото го казвам.
— Не мога да повярвам! — и наистина не можеше.
— Ела и сам ще се убедиш.
— Защо ми се доверявате?
— О, не зная. Предполагам, защото те харесвам.
Глогауър се усмихна.
— Добре. Ще дойда. Кога ще е най-удобно?
— Когато пожелаеш. Защо не дойдеш в петък, ще прекараме заедно уикенда.
— Сигурен ли сте, че няма да ви преча?
— Ни най-малко!
— Имам приятелка…
— Ммм… — Хедингтън го погледна със съмнение. — Не бих искал да се разчува…
— Ще я разкарам.
— Така те искам! Ще хванеш бързия в шест и десет от Падингтън. Аз ще те чакам на гарата. До петък.
— До петък.
Глогауър го изпрати с усмивка. Старецът явно бе изкукал. Сигурно се е затрупал с всевъзможни скъпи електронни джунджурии в Бенбъри, но при всички случаи щеше да е удоволствие да прекара няколко дни извън Лондон.
Хедингтън притежаваше просторно старо имение в едно селце на две мили от Бенбъри. Сградата на лабораторията в двора бе съвсем нова.
Хедингтън бе наел две момчета за постоянни помощници, когато Глогауър пристигна с изследователя те тъкмо си тръгваха. Както и очакваше навсякъде бяха разхвърляни най-различни уреди, а от тавана висяха и се поклащаха сплетени жици и кабели.
— Насам — каза Хедингтън и поведе Глогауър към по-разчистената част на лабораторията. На широка дървена платформа бяха подредени и свързани с кабели няколко черни контейнера. В центъра им бе поставен един малко по-различен, сребристосив контейнер.
Хедингтън погледна часовника си и огледа циферблатите върху контейнерите.
— Сега. Да видим.
Той завъртя няколко копчета. След това се наведе над клетката в ъгъла и измъкна един бял, дърпащ се заек. Той постави заека в сребърния контейнер, още веднъж провери апаратурата, след това завъртя копчето в основата на платформата.
— Включвам — обяви той.
Глогауър премигна. Въздухът сякаш за миг се разтресе. Сребърния контейнер бе изчезнал.
— Боже мили!
Хедингтън се изкиска.
— Виждаш ли? На път във времето!
— Изчезна! — потвърди Глогауър. — Но това не значи, че е отишъл в бъдещето.
— Вярно. В същност той се е отправил в миналото. Не може да попадне в бъдещето. Неосъществимо е поне за сега.