— Добре. Искам да кажа, че това не доказва, че заекът пътува във времето.
— И къде тогава е отишъл? Можеш да повярваш на думите ми, Глогауър. Този заек се е върнал със стотина години в миналото.
— Откъде знаете?
— Извършвал съм опити на къси разстояния. Мога да изпращам назад във времето до доста точно определен момент. Повярвай ми.
Глогауър скръсти ръце.
— Вярвам ви, сър Джеймс.
— Сега сме се захванали с голямата работа. Смятаме да изпратим човек в миналото. Единствения проблем за сега е, че пътуването е малко бурно. Виж… — той завъртя една ръчка. Внезапно сребристия контейнер се появи на платформата. Глогауър го докосна с ръка. Беше доста топъл.
— Ето — Хедингтън бръкна в контейнера и измъкна заека отвътре. Главата му бе обляна в кръв, а костите сякаш бяха натрошени. Все още дишаше, но очевидно изпитваше страхотни мъки.
— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Хедингтън. — Бедното нещастно същество.
Глогауър извърна глава.
Върнаха се в кабинета и Хедингтън започна да разказва за експериментите си. Глогауър бе запознат донякъде с физичната терминология и твърде горд за да си признае, че в същност не разбира нищо от физика, та трябваше да прекара няколко часа в креслото, кимайки с престорено разбиране, докато Хедингтън продължаваше въодушевено.
Едва късно вечерта Хедингтън му показа спалнята. Стаята бе облицована с дърво и обзаведена с широко легло.
— Приятни сънища — каза Хедингтън на раздяла.
Същата нощ Глогауър се събуди и видя, че някой седи на ръба на леглото. Това бе Хедингтън и той бе чисто гол. Държеше ръката си на рамото на Карл.
— Мисля си, дали… — поде Хедингтън.
Глогауър поклати глава.
— Съжалявам, сър Джеймс.
— Е, добре — отвърна Хедингтън. — Добре.
Веднага след това той излезе.
Няколко дни по-късно Хедингтън му се обади за да го покани отново да му гостува в Бенбъри, но Глогауър отказа вежливо.
— Справихме се с някои от дребните проблеми — заразказва Хедингтън. — Така например, открихме най-добрия начин за защита на пасажера. Но никой от моите хора не иска да рискува. Ти не изпитваш ли желание, Глогауър?
— Не — отвърна Глогауър. — Съжалявам, сър Джеймс.
През следващите няколко седмици Глогауър си имаше свои проблеми. Моника започна да го посещава все по-рядко, а когато идваше нямаше никакво желание за любовни упражнения.
Една нощ, вбесен и объркан, той се заяде с нея.
— Какво ти става? Студена си като сладоледена пръчка.
Тя потърпя известно време глупостите, които дрънкаше, след което каза уморено:
— Така и така мислех да ти кажа. Имам си друг приятел.
— Какво? — той моментално изстина. — Не ти вярвам.
Толкова сигурен бе, че никой друг не може да я хареса. Бореше се с непреодолимото желание да узнае името на съперника си.
— Кой е той? — запита накрая.
— Тя — каза Моника. — Едно момиче от болницата. По-различно е.
— О, Боже!
Моника въздъхна.
— Чувствам се облекчена, наистина. До гуша ми дойде от твоите емоции, Карл.
— Тогава защо не ме зарежеш напълно? Що за странен компромис е това?
— Предполагам, защото все още се надявам — каза Моника. — Все още мисля, че в теб има нещо, което си заслужава труда. Сигурно съм глупачка.
— Какво се опитваш да направиш с мен? — извика той истерично. — Какво… какво… ? Ти ме предаде!
— Виж какво, Карл. Това не е предателство. Това е някаква гадна ваканция.
— Тогава по-добре да я направиш постоянна — извика той невъздържано и захвърли дрехите по нея. — Майната ти, кучко!
Тя се изправи уморено и започна да се облича.
Когато свърши се отправи към вратата. Той плачеше на леглото.
— Чао, Карл.
— Майната ти!
Вратата се затвори.
— Ти кучко! Ти, мръсна кучко!
На следващата сутрин той се обади на сър Джеймс Хедингтън.
— Промених решението си — каза той. — Ще направя това, което искате. Готов съм да се подложа на опита. Имам само едно условие.
— Какво е то?
— Искам аз да избера времето и мястото, където да отида.
— Съгласен.
След седмица те се отправиха с частна яхта към Близкия изток. Няколко дни по-късно той напусна 1970 и пристигна в 28 година от Новата Ера.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В синагогата бе прохладно и тихо, миришеше на тамян. Облечен в чиста бяла роба, която Мария му бе дала тази сутрин, той позволи на равините да го въведат в двора. И те, подобно на хората от града, не знаеха какво да правят с него, но поне бяха уверени, че не е обладан от зли духове.