Може би най-голямата промяна в него бе, че за първи път в живота си Карл Глогауър бе забравил за съществуването на Карл Глогауър. За първи път в живота си той правеше това, което бе смятал, че е твърде слаб да прави, осъществяваше най-голямата си амбиция, която бе изоставил заедно с психиатрията.
Имаше и още нещо, което осъзнаваше по-скоро инстинктивно, отколкото интелектуално. Най-сетне бе получил възможност едновременно за потвърждение и изкупление на своя живот до момента, когато бе избягал от Иоан Кръстител в пустинята.
Но неговия живот вече нямаше никакво значение. Защото сега той даваше живот на един мит, поколения преди този мит да бъде роден. Той бе завършващ стадий от един духовен цикъл. Уверен бе, че не променя историята, а просто я изпълва със съдържание.
И тъй като винаги бе мислил за Исус като за мит, сега се чувстваше задължен да превърне Исус от произведение на митогенезата в обективна реалност. „Какво значение?“ — се питаше понякога, но бързо отхвърляше въпроса, защото такива въпроси го объркваха, зад тях се криеха клопки, възможност за бягство и поредното себепредаване.
Затова той говореше в синагогата, говореше за един Бог — по-добър, от този за който бяха чували слушателите му, а когато успяваше да си ги припомни, той им разказваше притчи.
Постепенно, необходимостта за разумно оправдание на това, което върши избледня, неговата личност започна да губи очертанията си и да се заменя с друга — която отдаваше все по-голямо и по-голямо значение на ролята, за която е избрана. От всяка гледна точка това бе една „архетипна“ роля. Роля достойна за ученик на Юнг. Тази роля отиваше далеч отвъд простата имитация. Една роля, която трябваше да изпипа до последния детайл.
Карл Глогауър бе открил реалността, която бе търсил. Но това не означаваше, че вече не го разяждат съмнения.
И в синагогата имаше човек хванат от духа на нечист бяс; и той извика със силен глас: Ех, какво имаш Ти с нас, Исусе Назарянине? Нима си дошъл да ни погубиш? Познавам Те Кой си Ти, Светият Божий. Но Исус го смъмра, казвайки: Млъкни и излез из него. И бясът, като го повали насред, излезе него, без да го повреди никак. И всички се смаяха, и разговаряха си по между си, думайки: Какво е това слово, дето Той с власт и сила заповядва на нечистите духове, и те излизат? И слуха се разнесе за него по всичките околни места.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Защото зная, че е жив Изкупителят ми, И че в последно време ще застане на Земята.
O felix culpa, quae talem ac tantum meruit habere Redemptorem.
— Масова халюцинация. Чудеса, летящи чинии, духове, чудовища, все едно и също — мърмореше Моника.
— Напълно възможно. Но защо са ги виждали? — отвърна той.
— Защото са искали да ги видят.
— Но защо са искали?
— Защото са изпитвали страх.
— И мислиш, че това е всичко?
— Не е ли достатъчно?
Когато за първи път напусна Капернаум, следваха го много повече хора.
В града вече се чувстваше неудобно, заобиколен постоянно от тълпа, жадуваща да присъства на поредното чудо.
Събираше хората да им говори извън градовете, по склоновете на хълмовете или по бреговете на реките.
Беседваше с умни, грамотни хора, които изглежда имаха нещо общо с него. Между тях бяха и рибарите Симон, наречен Петър и брат му Андрей и Иоан и други. Имаше един знахар и надничар, който го бе чул да говори в Капернаум.
— Трябва да сте дванадесет — каза им той един ден и се усмихна. — Като зодиака.
И ги избра според имената им.
— Има ли сред вас човек на име Петър? Има ли друг на име Юда?
А когато ги подбра, помоли другите да се отдалечат за малко, защото искаше да говори с тях насаме.
Трябва да е точно, както си го спомням. Ще има трудности, противоречия, но в края на краищата трябва да изградя основата.
Хората забелязваха, че той не обича да си мери думите. В изказванията си бе по-краен и от Иоан Кръстителя. Малко пророци са били толкова храбри, още по малко са говорели с такава увереност.
Много от идеите му бяха странни. Много от нещата, за които говореше им бяха непознати. Някои от фарисеите смятаха, че богохулства.
Но когато сподвижници му го молеха в името на каузата да посмекчи своите изказвания, той се усмихваше и клатеше глава.
— Не. Трябва да кажа това, което трябва да кажа. Решението е взето.