Особена черта на процесът бе, че всички свидетели бяха сподвижници на обвиняемия и въпреки това изглежда горяха от желание да го видят осъден.
— Ах, тези отвратителни фанатици — каза Пилат. Но беше доволен.
Фарисеите се съгласиха, че в конкретния случай римският метод за екзекуция е по-подходящ и затова решиха да го разпънат. Но пророкът се ползваше с уважение и счетоха за необходимо преди това да го изведат за подигравка и поругателство — също изпитан римски прийом за унижаване, та да го осмеят в очите на множеството.
Пилат увери фарисеите, че ще се погрижи за това, но в замяна поиска да подпишат документи удостоверяваше тяхното одобрение за тези действия.
Пророкът, макар затворен в себе си, изглеждаше почти удовлетворен. Пред съда бе казал доста в своя вреда, и почти нищо в своя защита.
Свърши се.
Изпълних предначертаното на моя живот.
И войниците Го заведоха вътре в двора, тоест, в преторията и свикаха цялата дружина. И облякоха Му морава мантия, сплетоха и венец от тръни и го положиха на главата Му. И почнаха да Го поздравяват с: Здравей, Царю Юдейски! И удряха Го по главата с тръст, заплюваха Го, и коленичейки кланяха Му се. И след като Му се поругаха, съблякоха Му моравата мантия и Го облякоха в Неговите дрехи и Го изнесоха вън да Го разпнат.
— О, Карл, какво ли не би сторил за да привлечеш вниманието върху себе си…
— Искате да сте в центъра на внимание, млади човече…
— Божичко, Карл, правиш го само за да привлечеш внимание…
Умът му бе замъглен от болка и от ритулните оскърбления, от пълното себеотдаване на новата роля.
Римляните сметнаха, че е твърде слаб за да носи огромния дървен кръст към Голгота и вместо него, накараха един киринеец, наречен Симон.
Пророкът се олюляваше по претъпканите с народ, но потънали в мълчание улици, под погледите на онези, които бяха очаквали от него да ги поведе срещу римските нашественици.
Ти си прекалена емоционален, Карл, защо не се стегнеш и не поразмърдаш малко мозъка си… ?
Припомни си тези думи, но не можеше да си спомни кой ги е произнесъл и кой е Карл.
Пътят, водещ нагоре към хълма, беше каменист и от време на време той се препъваше, припомняйки си един друг хълм, който бе изкачил. Спомени от детството изплуваха в безпорядък, все по-трудно ги отличаваше от реалността.
Дишаше тежко, мъчително. Почти не усещаше забитите в главата си тръни, но цялото му тяло сякаш блъскаше в синхрон с ударите на сърцето. Като барабан.
Свечеряваше се. Слънцето залязваше. Точно в подножието на хълма той се строполи по лице и се нарани на острите камъни. Изгуби съзнание.
Бил е дете. Не беше ли още дете? Едва ли ще убият едно дете. Ако успее да ги убеди, че все още е дете… ?
И завеждат Исуса на мястото Голгота, което значи лобно място. И подаваха Му вино, смесено със смирна, но Той не прие.
Той блъсна чашата настрани. Войникът сви рамене и посегна към лявата му ръка. Друг войник вече държеше дясната. С възвръщане на съзнанието той започна да трепери неудържимо. Въжетата се врязваха със страшна болка в китките и глезените. Той започна да се дърпа.
Усети нещо хладно да се допира до едната му длан. Макар да покриваше много малка част от ръката то изглеждаше доста тежко. Чу удари, също в синхрон с биенето на сърцето. Обърна глава и се загледа в ръката. Това бе човешка ръка.
Лежеше прострян върху дървен кръст на земята. Войникът замахваше с огромен чук и забише железен клин в ръката му, но той не усещаше болка. Клинът се забиваше все по-трудно и войникът замахваше все повече. На два пъти той не оцели и чукът попадна върху пръстите.
Обърна глава и видя, че другият войник също забива клин. Изглежда по-често бе пропускал целта, защото всички пръсти на ръката бяха смазани и окървавени.
Първият войник приключи с ръката и се зае с краката.
Усети как желязото прониква в плътта му, приковавайки я към дървото.
Започнаха да изправят вертикално кръста с помощта на скрипец. Глогауър се огледа и забеляза, че е сам. Нямаше други разпънати в този ден.
Виждаше ясно светлините на Ерусалим. Смрачаваше се, последните лъчи на слънцето изчезваха.
Скоро щеше да настъпи нощта.
Наоколо имаше малка тълпа. Една от жените му се стори позната. Той я повика.
— Моника?
Но гласът му бе пресипнал и викът се превърна в шепот. Жената не погледна нагоре.
Усети тялото му да тегли клиновете, на които висеше. Стори му се, че за миг почувства болка в лявата ръка. От раните се стичаше кръв.