Той я последва.
Не след дълго чуха виковете на другите из гората и необяснимо защо Карл почувства, че му призлява.
Момичетата започнаха да се кикотят, а едно от момчетата ги загледа похотливо.
— Какво бяхте намислили, а?
— Нищо — каза Карл.
Но Вероника мълчеше. Въпреки, че не бе пожелала да го целуне, очевидно инсинуациите и допадаха.
На обратния път тя го хвана за ръката.
Беше се стъмнило, когато се върнаха в църквата и седнаха на чаша чай. С Вероника седяха заедно. През цялото време той следеше кръстчето, поклащащо се между вече порастналите и гърди.
Всички останали се бяха събрали на другия край на голата църковна зала. От време на време Карл чуваше кикотът на момичетата и срещаше отправените към тях погледи на момчетата. Започна да се чувства доволен от себе си. Седна по-близо до нея.
— Мога ли да ти донеса още една чаша чай, Вероника?
Тя седеше с поглед забит в земята.
— Не, благодаря. По добре да си тръгвам. Мама и тате ще се тревожат за мен.
— Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш.
Тя се поколеба.
— Почти ми е на път — каза той.
— Добре.
Станаха и той я хвана за ръката, махайки на останалите.
— Чао на всички. Ще се видим в четвъртък.
— Не прави нищо, което аз не бих направил — извика едно от момчетата.
Карл му намигна.
Вървяха по осветените улици на предградието, и двамата твърде объркани за да говорят, ръката и застинала в неговата.
Когато стигнаха пред нейната входна врата тя се поспря, след това заговори забързано.
— Аз най-добре да се прибирам.
— Няма ли поне сега да ми дадеш една целувка? — попита той. Все още не можеше да откъсне очи от кръстчето на синята и блуза.
Тя го клъвна бързо по бузата.
— Не е най-доброто, на което си способна — каза той.
— Трябва вече да се прибирам.
— Хайде, — каза той — целуни ме както трябва.
Усещаше, че ще изпадне в паника, ужасно изчервен и потен. Посегна към нея, насилвайки се да притисне раменете и, макар да му се повдигаше от нейното тлъсто лице и едро, тромаво тяло.
— Не!
Зад вратата блесна светлина и той чу гласът на баща и да ръмжи в хола:
— Ти ли си, Вероника?
Той отпусна ръцете си.
— Добре, щом си такава — каза той.
— Съжалявам, — започна тя — аз просто…
Вратата се отвори и мъж с навити ръкави застана на прага. Беше пълен и с грубовати черти като дъщеря си.
— Здрасти, здрасти — каза той. — Имаш си приятелче, значи, а?
— Това е Карл — каза тя. — Той ме изпрати до вкъщи. Той е от клуба.
— Можеше да я доведеш малко по-рано, млади човече — каза баща и. Ще заповядаш ли за чаша чай или нещо друго?
— Не, благодаря — отвърна Карл. — Трябва да се прибирам. Чао, Вероника. Ще се видим в четвъртък.
— Може би — каза тя.
Следващия четвъртък се събираше групата за обсъждане на Библията.
Вероника я нямаше.
— Баща и е забранил да идва — каза му едно от момичетата. — Трябва да е заради теб.
Говореше с презрение, което озадачаваше Карл.
— Нищо не сме правили — каза той.
— Същото каза и тя — продължи момичето като се усмихваше. — Каза, че не те бива много.
— Какво искаш да кажеш? Тя не…
— Тя каза, че не си знаел как да я целунеш.
— Но тя не ми даде.
— Точно това каза и тя — приключи момичето и погледна към другите.
Карл разбираше, че го дразнят, дори, че по някакъв особен начин флиртуват с него, че са заинтригувани от него, но засрамен напусна дискусионния клуб.
Никога повече не се върна в църковния клуб, но през следващите седмици сексуалните му фантазии бяха завладяни от Вероника и малкият сребърен кръст, поклащащ се между гърдите и. Даже когато си я представяше гола кръстът си беше там. С течение на времето това започна да го възбужда все повече и дори, когато забрави Вероника завладян от картините на други разголени момичета неизменно между гърдите им се поклащаше малкия сребърен кръст и само това бе достатъчно за да получи неописуемо удоволствие.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бога.То в начало беше у Бога. Всичко това чрез Него стана, и без Него не е станало нищо от това, което е станало. В Него бе животът, и животът бе светлина на човеците. И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана. Яви се човекът изпратен от Бога, на име Иоан. Той дойде за свидетелство, да свидетелства за светлината, за да повярват всички чрез него. Не беше той светлината, но дойде да свидетелствува за светлината. Истинската светлина, която осветлява всеки човек идеше на света. Той бе в света, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха. А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име: които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога.