Юнските вечери в Стокхолм се отличават от всичко, което може да се види по света. Никъде другаде небето не блести с такава странна светлина, никъде другаде здрачът не е тъй мек, тъй вълшебен и тъй син. И в този синкав здрач градът почива край бледите си води, сякаш е изплувал от някоя стара приказка, тайнствен и недействителен.
Подобни вечери сякаш са създадени за угощения с кифлички на верандата пред къщичката на Карлсон. В повечето случаи Дребосъчето не забелязваше нито небесното сияние, нито омайния здрач, а Карлсон изобщо беше безразличен към тях. Но сега, когато седяха двамата, пиеха сок и ядяха кифлички, Дребосъчето поне почувствува, че тази вечер не прилича на други вечери, а Карлсон чувствуваше, че приготвените от майката на Дребосъчето кифлички не приличат на други кифлички.
Малката къщичка на Карлсон също не прилича на никоя друга къщичка на земята, мислеше си Дребосъчето. Сигурно никъде другаде не можеше да съществува толкова удобна къщичка, с такова чудесно разположение и с такъв изглед, а и никъде другаде не можеше да има събрани на едно място толкова вещи и дрънкулки. Карлсон беше като катеричка — тъпчеше жилището си с всичко, което му попаднеше. Дребосъчето не знаеше откъде намира всички тези неща, а те ставаха все повече. Карлсон закачаше повечето от тях по стените, за да ги намира по-лесно, когато му потрябват.
— Вещите слагам вляво, а дрънкулките — вдясно — беше обяснил той на Дребосъчето. Точно по средата между вещите и дрънкулките Карлсон беше поставил и две хубави картини, които Дребосъчето обичаше да гледа. Карлсон сам ги беше нарисувал. Едната картина представляваше петел и се наричаше „Портрет на много самотен и малък червен петел“, а другата представляваше лисица и се наричаше „Портрет на моите зайци“. Наистина зайците не се виждаха, защото били в корема на лисицата, както обясни Карлсон.
— Когато ми остане време, ще нарисувам и „Портрет на едно злобно агне, което не иска да скача“ — обясни Карлсон с уста, пълна с кифлички.
Но Дребосъчето почти не го слушаше. Всички звуци и ухания на лятната вечер го връхлитаха и почти го зашеметяваха. Той долавяше уханието на цъфналите липи по улицата и чуваше потропването на токчета по паважа далече долу. Хората бяха наизлезли и се разхождаха в хубавата юнска вечер и Дребосъчето си мислеше, че това потропване звучи тъй лятно. Откъм околните къщи долитаха гласове. Вечерта беше много тиха и всичко се чуваше съвсем ясно. Хората разговаряха и пееха, караха се и викаха, смееха се и плачеха едно през друго и не знаеха, че горе на покрива седи едно момче и се вслушва във всичко това, сякаш бе някаква музика.
„Не, те не знаят, че седя тук с Карлсон, че ми е добре и ям кифлички“, мислеше си Дребосъчето доволен.
От една капандура малко по-нататък се разнесоха страшни викове и крясъци.
— Слушай какво правят моите разбойници крадци — каза Карлсон.
— Кои? Да нямаш предвид Филе и Руле? — попита Дребосъчето.
— Да, доколкото ми е известно, други разбойници крадци няма — отвърна Карлсон.
Дребосъчето също познаваше Филе и Руле. Това бяха най-големите разбойници в целия Васастан и при това крадливи като свраки. Ето защо Карлсон ги наричаше така. Една вечер миналата година бяха влезли с взлом в дома на семейство Свантесон, за да крадат, но тогава Карлсон се направи на призрак и така ги изплаши, че те сигурно още го помнеха. Тогава не можаха да отмъкнат дори една сребърна лъжичка.
И сега, когато Карлсон чу Филе и Руле да се хилят в своята мансарда, той стана и отърси от себе си трохите от кифличките.
— Мисля, че е добре от време на време да ги посплашвам — каза той. — Иначе излизат и отмъкват разни неща, които не са техни.
И той хукна през покривите към капандурата. Дребосъчето никога не беше виждал човече с толкова къси и дебели крака да бяга тъй бързо. За всекиго би било трудно да го догони, пък и Дребосъчето не беше кой знае колко свикнал да тича по покриви, но той следваше Карлсон, доколкото му позволяваха силите.
— Разбойниците крадци се ужасни — обясняваше Карлсон, докато тичаше. — Когато аз отмъкна нещо, веднага го заплащам с пет йоре, понеже съм най-честният в целия свят. Но скоро моите парички ще свършат и никак не ми е ясно откъде да си набавя нови.
Филе и Руле бяха оставили прозореца отворен, но пердетата бяха дръпнати и отвътре се чуваше как се кискат и крещят с пълно гърло.
— Сега ще видим какво е толкова смешно — закани се Карлсон и открехна малко пердетата, за да хвърли поглед вътре. Дребосъчето също надникна и зърна Филе и Руле в тяхната мръсна стая. Лежаха по корем на пода с разтворен пред себе си вестник и се веселяха от нещо, което четяха в него.