Но Карлсон не разбра това. Той се озова до нея на два скока и впери поглед в лицето й, което изразяваше крайно неодобрение.
— А, според тебе, кой е най-добрият в класа? — попита той. — Я познай кой е най-добър по смятане, по четене, по писане и по всичко?
— Човек обикновено поздравява, когато влиза някъде — сряза го госпожица Рог, — а освен това никак не ме интересува кой е най-добрият в класа. Във всеки случай не си ти.
— Я си представи, че съм аз! — заяви Карлсон, но сетне се обърна и като че ли се замисли.
— По смятане поне съм най-добрият — произнесе той мрачно, след като свърши да размишлява. Но после сви рамене.
— Нейсе! И това е суета — добави той и заскача радостно из кухнята. Закръжи около госпожица Рог и неочаквано подхвана една весела и добре позната песничка:
— Недей, Карлсон! — опита се да го спре Дребосъчето. — Не, не!
Но това не помогна.
— „Хайде босе, бисе, басе, бисе, бум-тралала“ — пееше Карлсон и когато стигна до „тралала“, внезапно се чу изстрел, а сетне писък. Гърмежът дойде от пистолета на Карлсон, а писъкът от гърлото на госпожица Рог. Отначало Дребосъчето помисли, че тя ще припадне, защото се отпусна на един стол и остана там притихнала, със затворени очи, но когато Карлсон продължи със своето „Хайде босе, бисе, басе, бисе, бум-тралала“, тя отвори очи и каза сърдито:
— Ще те набосам и набасам, безобразник такъв, та да ме помниш, ако още веднъж направиш така!
Карлсон не отговори. Той пъхна пълничкия си показалец под брадичката на госпожица Рог и посочи една красива брошка, закачена на дрехата й.
— Ей, че хубава! — отбеляза той. — Откъде си я отмъкнала?
— Карлсон, моля те! — уплашено възкликна Дребосъчето, защото забеляза колко се вбеси госпожица Рог.
— Та… тако… такова нахалство! — заекна тя, като с мъка изговаряше думите, но сетне изкрещя: — Вън! Вън, казвам!
Карлсон я погледна изненадано.
— Хайде, кротко! — каза той. — Само питам. А, според мен, когато човек пита учтиво, му се полага да получи учтив отговор.
— Вън! — крещеше госпожица Рог.
— Освен това — поде Карлсон — има още нещо, което бих искал да узная. Не се ли схващаш и ти сутрин и ако е така, в колко часа искаш да те фигурирам?
Госпожица Рог се огледа с бесен поглед за някакво оръжие, с което да прогони Карлсон, а той услужливо изтича до килера, измъкна оттам една тупалка и я пъхна в ръцете й.
— Хой, хой! — извика той и хукна да обикаля кухнята. — Хой, хой, започваме пак!
Но тогава госпожица Рог хвърли тупалката настрана. Сигурно си спомни какво стана предишния път, когато подгони Карлсон с тупалката, и не искаше това да се повтори.
Дребосъчето си мислеше, че тая работа не започва добре, и се чудеше докога госпожица Рог ще издържи да гледа как Карлсон фучи в кръг и крещи „хой, хой“, без да излезе окончателно от кожата си. „Сигурно не много дълго“ — рече си Дребосъчето. Трябваше да измъкне Карлсон от кухнята колкото може по-бързо. И когато Карлсон прелетя край него за единадесетата обиколка, Дребосъчето го спипа за яката.
— Карлсон — каза той умилно, — хайде да идем в моята стая!
Карлсон го последва, но много неохотно.
— Много глупаво беше да престана тъкмо когато започнах да я съживявам — каза той. — Ако ме беше оставил още малко, тя щеше да се понесе под пълна пара, весела и игрива като тюлен. В това съм сигурен.
Той отиде до прозореца и по обичая си измъкна костилката от саксията, за да види колко е пораснала. Дребосъчето също дойде да погледне и както стоеше до Карлсон, с ръка на раменете му, той усети колко е мокър неговият приятел и си помисли: „Клетият, трябва да е летял дълго време в дъжда“.
— Не ти ли е студено, като си толкова мокър? — попита Дребосъчето.
Изглежда, че Карлсон не беше помислил още за това, но сега се поопипа.
— Естествено, че ми е студено — заяви той. — Но нима някой го е грижа за това? Нима някой ще се натъжи, когато най-добрият му приятел пристига мокър до кости и се тресе от студ, или ще се погрижи да му свали дрехите и да ги изсуши, да го заметне с мека удобна хавлия, да му свари малко топло какао и да му даде цял куп кифлички, да го завие в кревата и да му изпее една хубава тъжна песенчица, та той кротко да заспи. Има ли такъв?
Той погледна обвинително Дребосъчето.
— Не, няма — продължи Карлсон с треперещ глас, сякаш се канеше да заплаче.