Госпожица Рог отиде да се обади и той я последва. Но не бе чичо Юлиус, Дребосъчето разбра това, щом чу как госпожица Рог каза с най-троснатия си глас:
— А, ти ли си, Фрида? Как си? Носът ти още ли е на мястото си?
Дребосъчето не искаше да подслушва чужди телефонни разговори. Затова си влезе в стаята и седна да чете, но откъм вестибюла долиташе мърморене, което продължи най-малко десет минути.
Той усети, че е гладен. Искаше му се това мърморене да спре и чичо Юлиус да се върне в къщи, та най-после да седнат да обядват. После реши, че иска да яде веднага. И щом като госпожица Рог остави слушалката, той изтича във вестибюла, за да й го каже.
— Добре, сега ще те нахраня — милостиво съобщи госпожица Рог и тръгна пред него към кухнята. Но на вратата се спря като закована. Масивното й тяло запълваше целия отвор и Дребосъчето не можеше да види нищо. Чу само сърдитите й викове и когато любопитно пъхна главата си иззад полите й, за да разбере защо вика, той видя Карлсон.
Той седеше край масата и преспокойно нагъваше палачинки.
Дребосъчето се изплаши да не вземе госпожица Рог да пребие Карлсон, защото такъв й беше видът. Но тя само се втурна към масата и дръпна чинията с всичките палачинки.
— Ти… ти… отвратително момче! — извика тя. Но Карлсон леко я плесна през пръстите.
— Остави си ми палачинките — каза той. — Купих си ги най-почтено от Линдбергови за пет йоре!
Той зяпна широко и пъхна в устата си няколко палачинки наведнъж.
— Нали ти казах, че не си само ти, дето можеш да правиш палачинки. Човек просто трябва да тръгне по миризмата и все ще намери нещичко.
На Дребосъчето почти му стана мъчно за госпожица Рог, защото тя съвсем се оплете.
— Къде… къде… къде са тогава моите палачинки? — заекна тя и хвърли поглед към печката. Нейната чиния за палачинки си беше там, но по-празна не можеше да бъде и тази гледка отново я вбеси.
— Отвратително хлапе! — викна тя. — И тях си изял!
— Представи си, че не съм — обиди се Карлсон. — Вечно само ме обвиняваш!
В този миг по стълбата се чуха стъпки. Това сигурно бе чичо Юлиус, който най-сетне си идваше. Дребосъчето се зарадва не само защото олелията щеше да свърши, а и защото чичо Юлиус не се беше загубил в суетнята на големия град.
— Добре, че все пак е успял да намери къщата! — зарадва се той.
— Само благодарение на следата, по която е вървял — каза Карлсон. — Иначе никога нямаше да се оправи!
— Каква следа? — учуди се Дребосъчето.
— Следа, която аз му пуснах — обясни Карлсон. — Защото аз съм най-добричкият в целия свят!
Но сега вече се позвъни на външната врата, госпожица Рог бързо отиде да отвори и Дребосъчето я последва, за да посрещне чичо Юлиус.
— Добре дошъл, господин Янсон! — каза госпожица Рог.
— Помислихме, че може да си се загубил — обади се Дребосъчето.
Но чичо Юлиус не отговори нито на единия, нито на другия.
— Как може — произнесе той строго — по дръжките на всяка врата в цялата къща да висят палачинки?
Той хвърли обвиняващ поглед към Дребосъчето и момчето промълви боязливо:
— Може би Сънчо …
Но изведнъж рязко се обърна и хукна обратно към кухнята, за да нареди Карлсон, както му се падаше.
В кухнята нямаше обаче никакъв Карлсон. Само две празни чинии от палачинки и едно самотно петно от конфитюр върху мушамата, където бе седял Карлсон.
Чичо Юлиус, Дребосъчето и госпожица Рог ядоха на обед пудинг, който също беше вкусен.
Наложи се Дребосъчето набързо да изтича долу в млекарницата и да купи пудинга. Той не възрази, когато госпожица Рог го изпрати да пазарува, защото искаше да види как изглеждат дръжките на вратите със закачени по тях палачинки.
Но там не висяха никакви палачинки. Той изтича по всички етажи и провери всяка дръжка, но доколкото можа да види, там нямаше нито една палачинка и той се усъмни, че чичо Юлиус си е измислил всичко това.
Едва когато слезе долу в преддверието, Дребосъчето разбра каква била работата. На най-долното стъпало седеше Карлсон. Той ядеше палачинки.
— Палачинките са вкусно нещо — заяви той. После изсумтя:
— Несправедлив човек, брей, този Носорог! Обвини ме, че съм изял палачинките, а аз — невинен като агънце. Щом като е така, ще си ги изплюскам напук!
Дребосъчето, без да иска, се разсмя.
— Ти си най-световният ядач на палачинки, Карлсон! — заяви той.
Но внезапно се сети за нещо и стана сериозен. Спомни си за ужасните закани на Филе и Руле. Сега вече можеше да разкаже за тях на Карлсон.
— Май че ще се опитат да те заловят тази вечери — каза му той с тревога. — Разбираш ли какво означава това?