Около мен се бяха събрали 5 човека; дадоха ми да държа в ръката си малка статуя на Света Богородица. По време на къпането започнаха да пеят молитви. После ми дадоха чашка, с която ме накараха да си измия лицето и да си натопя ръцете за две три минути. Бяха много любезни, съпричастни, мили.
Майка ми стоеше и плачеше през цялото време… След това махнаха кърпата и започнаха да ме обличат. Поставиха ме на тяхната количка и ме изведоха извън къпалните, където беше моята количка… Не проходих като здравите хора, но тази вечер, с помощта на ръцете, хваната в перваза на терасата в «Нотр Дам», стъпих за първи път на ходилата си. Очаквам в бъдеще да ставам все по-добре.“
На следващата сутрин беше облачно и ръмеше. Ние, които можехме да вървим пеша, трябваше да изминем „Кръстния път на Христовите страдания“ от базиликата на „Светата броеница“ до най-високата точка на хълма североизточно от нея. Подобно на Via dolorosa в Йерусалим, където Иисус Христос пренася кръста Си до Голгота и спира на 14 места по пътя на страданието, по хълма с „Кръстния път“ за поклонници в Лурд на 14 места са издигнати скулптурни композиции, пред които молитвените групи спират, за да се четат откъси от Евангелието; всеки човек да размишлява за изпитанията в своя живот… Пред нас вървеше група младежи от Франция.
Някои слушаха думите на евангелския текст вглъбено; други се прегръщаха и се целуваха „тайно“. Но разсеяни или в молитвено съзерцание, всички момичета и момчета изминаха пътя до Разпятието, като припяваха в хор и попитаха свещеника, който ги водеше: „Защо Христос трябваше да бъде разпънат на кръст и да страда?“
Мисля, че на този въпрос всеки има свой отговор…
Следобед посетихме къщата на Бернадет и църквата, където се намира купелът, в който е кръстена. В дъното на огромния каменен купел имаше вода, с която всеки се „измива“ символично, като си пожелава нещо важно за себе си. Аз казах: „Господи, благодаря, че не забравяш молитвите ни и ме доведе до Лурд с част от приятелите, за които се моля! Като не ги награди с чудото да проходят, да прогледнат, да проговорят, знам, че ще дадеш най-висока награда на техните души в небесното Си царство!“
Следващите два дни минаха в процесии, бдения, приятелски срещи, разходки из града, литургии — мигове и слова, записани в небето за вечността.
… Когато отново се събрахме на 19 юли на гарата, под звуците на стар акордеон пяхме вълнуващата словенска песен:
„Птиците се завръщат по домовете си…“ После, уловени за раменете, играхме на „влакче“ пред прозорците на всички вагони с поклонници. Прегръщахме се и се целувахме; разменяхме си адреси с покани за нови срещи. Защото човек, когато стигне със сърцето си до друго човешко сърце чрез любовта на Бога, не иска да се раздели с него. А трябваше да се завърнем в домовете си.
Девойката Бернадет продължила да живее в Лурд до двайсет и две годишна възраст. На 4 юли 1866 г. тя се сбогувала със своите близки в градчето и с две монахини поела пътя към гр. Навер. Там била зачислена в главния Дом на манастира „Св. Жилдар“, където в молитвено уединение живеели „Госпожите на Милосърдието и християнското учение.“ Две седмици по-късно тя се облякла в дрехата на послушниците под името Мария-Бернадет. Починала е от туберкулоза през април 1879 г., като в последните си изповеди повтаря точно и ясно виденията си при Масабиелската пещера. Тридесет години по-късно гробът й бил отворен (1909 г.) в присъствието на членове на каноническата комисия, които станали свидетели, че тялото й е нетленно, без неприятен мирис; лесно се огъвало, за да бъде облечено в нови дрехи. Десет години по-късно (1919 г.) при второ изследване тялото й нямало никаква промяна, с което започнала каноническата процедура пред Римския съд за обявяването й за Блажена. На 14 юни 1925 г. в църквата „Св. Петър“ в Рим богоизбраната девойка Бернадет Сибиру от Лурд била причислена към лика на Блажените. Просияла завинаги в небесните чертози с вяра и дълбока преданост, тялото на светицата се пази нетленно до днес в стъклен саркофаг в гр. Навер, където благодарни християни идват за поклонение и молитви.
Юли 2008 г.
Френска легенда разказва за самотен поклонник, който постоянно търсел най-подходящото място за молитва. Той посетил базилики, манастири, светилища, предразполагащи към общение с Бога, но навсякъде изпитвал недостатъчна пълнота от присъствието Му, тъй като човекът мислел за земното и вещественото. Поклонникът се отправил към Рим, но и там не почувствал мистиката на съпреживяването.
Предприел пътуване до Йерусалим, посетил Голгота и други свети места, но винаги нещо не му позволявало да се потопи в дълбока молитва. В малък манастир недалече от Йерусалим поискал съвет от възрастен монах: къде да намери желаното молитвено място? Монахът отвърнал: „Защо не опиташ да стигнеш до сърцето на Отца?“