Рей Бредбъри
Ето как умря Рябушинска
Мазето бе студен цимент, мъртвецът — студен камък, въздухът бе изпълнен с невидими дъждовни капки, а хората се бяха събрали да видят тялото, сякаш бе изхвърлено рано сутринта на пустинен бряг. Земното притегляне се бе съсредоточило в една точка тук, в това подземно помещение — толкова силно притегляне, че насочваше лицата надолу, огъваше ъгълчетата на устата и прогонваше кръвта от бузите. Ръцете висяха тежко, краката бяха като заковани — когато се движеха, сякаш го правеха под вода.
Чу се някакъв глас, но никой не му обърна внимание.
Гласът се разнесе отново и мина време, преди хората да се обърнат и да погледнат нагоре. Намираха се на ноемврийски бряг и над главите им в сивото утро крещеше чайка. Звукът бе тъжен като вик на птица, готвеща се да замине на юг, да избяга от суровата зима. Шумеше океанът — толкова далеч, че бе като шепот на пясък и вятър в раковина.
Хората в мазето преместиха погледите си към масата и златната кутия на нея. Бе дълга не повече от шейсетина сантиметра и върху нея пишеше РЯБУШИНСКА. Едва сега установиха, че гласът идва изпод капака на малкия ковчег. Всички впериха погледи в кутията; само мъртвецът лежеше на пода, без да чува тихия вик.
— Пуснете ме, пуснете ме! Моля ви, някой да ме пусне оттук!
Накрая вентрилоквистът господин Фабиан се наведе над кутията и прошепна:
— Не сега, Ря, това е сериозна работа. После. Сега тихо, бъди добро момиче.
Затвори очи и се опита да се разсмее.
— Моля те, не се смей — разнесе се спокойният й глас под полирания капак. — Би трябвало да си много по-мил след всичко станало.
Детективът лейтенант Крович докосна ръката на Фабиан.
— Ако нямате нищо против, нека оставим представленията за по-нататък. Първо трябва да приключим с всичко това. — Погледна жената, която седеше на сгъваем стол. — Госпожо Фабиан. — Кимна на младия мъж до нея. — Господин Дъглас, вие сте импресарио и мениджър на господин Фабиан, нали?
Младият мъж потвърди. Крович погледна лицето на мъжа на пода.
— И тъй, Фабиан, госпожо Фабиан, господин Дъглас, всички вие твърдите, че не познавате този човек, който е бил убит тук миналата нощ, и че никога не сте чували името Окам. Но въпреки това Окам казал преди това на помощник-режисьора, че познава Фабиан и че трябва да го види по някакъв жизненоважен въпрос.
Гласът от кутията отново се обади тихичко.
— По дяволите, Фабиан! — извика Крович.
Гласът под капака се разсмя. Прозвуча като приглушен звън на звънец.
— Не й обръщайте внимание, лейтенант — каза Фабиан.
— На нея? Или на вас, по дяволите! Какво е това? Съберете се, вие двамата!
— Никога вече няма да се съберем — каза тихият глас. — Не и след тази нощ.
Крович протегна ръка.
— Дайте ми ключа, Фабиан.
В тишината се чу щракане на ключ в малка ключалка и скърцане на миниатюрни панти. Капакът се отвори и легна на масата.
— Благодаря — рече Рябушинска.
Крович стоеше неподвижно, взираше се в Рябушинска в нейната кутия и не вярваше на очите си.
Лицето бе бяло, изсечено от мрамор или от най-бялото дърво, виждано някога. Може пък да беше от сняг. Шията бе също бяла и изящна като чашка от китайски порцелан — тъй тънкостенна, че светлината проникваше през нея. Ръцете, вероятно от слонова кост, бяха мънички и тънки и завършваха с миниатюрни нокти и шарки на възглавничките — мънички деликатни спирали и линии.
Цялата бе бял камък, от който струеше светлина; светлина струеше и от тъмните очи със сини оттенъци като черници. Гледката напомняше за чаша мляко и сметана в кристален бокал. Веждите бяха извити, черни и тънки, бузите — хлътнали, на всяко слепоочие се виждаше едва забележима розова вена, а също и синя вена над изящния нос, между блестящите тъмни очи.
Устните й бяха полуотворени и сякаш леко влажни, ноздрите — съвършено изработени, както и ушите. Косата й бе черна, разделена на път в средата, сресана зад ушите и истинска — можеше да различи всеки отделен косъм. Роклята й бе черна като косата и с такава кройка, че да показва раменете, изрязани от бяло дърво като камък, изложен дълги години на слънчевите лъчи. Беше прекрасна. Крович усети как гърлото му се напряга, но така и не можеше да произнесе нито дума.
Фабиан извади Рябушинска от кутията й.
— Моята прекрасна лейди — рече той. — Изработена от най-рядка вносна дървесина. Имала е представления в Париж, Рим, Истанбул. Целият свят я обича и всички мислят, че е истински човек, нещо като невероятно изящно джудже. Не могат да повярват, че някога е била част от много гори, растящи далеч от градове и идиоти.